Пърсел им каза амхарската дума, която знаеха всички журналисти в Етиопия.
— Газетана. — После прибави: — Генерал Гетачу. — Посочи лявата си китка, въпреки че нямаше часовник, с надеждата да си помислят, че има насрочена среща.
Войниците си казаха нещо и единият влезе в шатрата. Другият се вторачи в намазаното с крем лице на Вивиан и след това в стърчащите ѝ под шамата крака.
— Страх ме е — прошепна тя. — А теб?
— Още не.
Часовият се върна и им даде знак да го последват.
Шатрата бе много по-просторна от тази на княз Иясу. Тук нямаше ритуални копия и щитове — само бойна екипировка, включително две радиостанции на сгъваема маса. Газени лампи едва осветяваха вътрешността.
Пространството беше разделено със завеса и войникът им махна да минат оттатък.
В другата половина цареше сумрак и им трябваха няколко секунди, докато различат мъжа, седящ зад походно бюро. Той не се изправи, само посочи двата брезентови стола пред бюрото и каза на английски:
— Седнете.
Те седнаха.
Генерал Гетачу запали цигара и се втренчи в тях през дима. Газената лампа, която висеше над бюрото, осветяваше дланите, но не и лицето му.
Очите на Пърсел постепенно се приспособиха към сумрака и той видя, че генералът има рошава брада и че главата му е плешива или бръсната. Линията на загара на челото му показваше, че носи шапка, а естествено мургавата му кожа беше почерняла още повече от слънцето.
Беше виждал негова снимка в един етиопски вестник и още тогава му направи впечатление, че Гетачу има по-широкото лице на хамитския народ, а не семитските черти на аристокрацията или арабското население. Всъщност тази война отчасти се водеше тъкмо затова — заради произход и расови белези, толкова незабележими, че обикновеният западняк не ги различаваше, но които етиопците отъждествяваха с управляващи и управлявани. Тези като Гетачу, помисли си Пърсел, си отмъщаваха след три хиляди години. Не можеше да ги обвинява, ала смяташе, че могат да минат и без такива жестокости.
Беше си имал работа с дошли на власт революционери в много страни и всички те се отличаваха с ксенофобска параноя, непредвидими изблици на гняв и опасно ирационално мислене. А сега му предстоеше да види дали този човек наистина е психопат.
Генералът явно нямаше нищо против журналистите да седят в кабинета му, докато той разучава документите на бюрото си. Там бяха и фотоапаратът на Вивиан, портфейлът и часовникът на Пърсел, паспортите и журналистическите им акредитации. Франк обаче не забеляза пропуска им, издаден от временното революционно правителство, и му хрумна, че Гетачу е решил просто да унищожи този неудобен за него документ.
Етиопецът запали нова цигара и отпи глътка вода. После ги погледна и попита със слаб британски акцент:
— Защо сте дошли?
— Да отразяваме войната — отвърна Пърсел.
— Да шпионирате за роялистите.
— Да отразяваме войната.
— Шпионите подлежат на разстрел. Ако извадят късмет.
— Ние сме журналисти, акредитирани от временното революционно правителство, и имаме пропуск, издаден от Дерга и подписан от генерал…
— Нямате такъв пропуск.
— Имаме — възрази Вивиан. — Защо арестувахте нашия колега?
Той я погледна.
— Млък!
Остави мълчанието да се проточи, после заяви:
— Вие двамата и вашият колега сте били в роялисткия лагер.
— Изгубихме се — поясни Пърсел. — На идване.
— Там сте се срещнали със своя колега полковник Ган.
— Той не ни е колега.
— Избягали сте с него, за да не попаднете на революционната армия, която твърдите, че сте търсили.
— Избягахме, за да не попаднем в ръцете на племето гала. И специално дойдохме на този хълм, за да ви открием.
Гетачу не отговори.
Франк реши, че няма смисъл да обяснява точно какво им се е случило. Генералът си беше направил заключенията и макар навярно да разбираше, че не са съвсем верни, те напълно устройваха параноята му.
— Ние сме тук, за да отразяваме войната — повтори Пърсел. — Не взимаме страна…
— Вие имате романтична представа за императора, неговото семейство, князете и управляващата класа.
Франк си помисли, че това може би е вярно за Меркадо, сигурно и за Вивиан, и определено за полковник Ган, но не и за него.
— Аз съм американец. Ние не си падаме по титулуваните особи.
— Значи си падате по марксистите, така ли?
— Не.
Гетачу го измери с поглед и кимна.
— Полковник Ган е виновен за гибелта на много мои хора. Осъдихме го на смърт.
Пърсел вече се досещаше за това, но отвърна:
— Ако го помилвате и го експулсирате, обещавам с колегите ми да напишем…
— Нищо няма да напишете. Всички вие сте съучастници. И сте роялистки шпиони. Утре сутрин ще бъдете изправени пред военен съд.