— Ще ви изчакам. Няма къде да отида.
Франк мина покрай етиопеца, който продължаваше да е в безсъзнание, и застана до Вивиан. Тя шепнеше нещо на Меркадо и го галеше по гърдите и косата.
Франк погледна по-възрастния кореспондент и след малко Меркадо тежко въздъхна.
— Съжалявам за цялата тази история.
— Поне е интересно, Хенри.
— Страхотен репортаж, ако успееш да го пратиш.
— Така си е.
— Иди да видиш полковник Ган — каза Меркадо на Вивиан. — Сигурно се чувства пренебрегнат.
Тя се поколеба, след това мина покрай етиопеца, но след миг се върна и последователно постави длан върху лицето и гърдите му.
— Той умира.
Пърсел погледна тримата мъже, които висяха на стълбовете. На другата сутрин Гетачу щеше да събере войската си, за да ѝ покаже какво ще сполети хората, които го дразнят. Ако беше луд, а той наистина бе луд, щеше да произнесе реч и да заплаши войниците си със същото наказание, в случай че дезертират. Но ако беше завършен садист, щеше да им говори за тяхната победа или нещо друго, без да спомене за тримата оковани мъже, и да остави войниците сами да си направят заключенията.
Хрумна му също, че може да приковат на стълбовете и тях двамата с Вивиан. Или… да отведат Вивиан в онази палатка. Като се имаше предвид съдбата на княза, самият той, Меркадо и Ган можеха също да бъдат пратени там.
Помисли си, че никак не е добре да си в ръцете на всемогъщ психопат, който сигурно е и сексуален садист. Трябваше да направи нещо, докато имаше възможност. Само че какво? Все още можеше да избяга. Но как да зареже Хенри и полковник Ган? И трябваше ли да вземе със себе си Вивиан?
— Аз съм виновен — каза Меркадо. — Не биваше да напускаме Адис Абеба.
— Тогава идеята ни се стори добра.
— Не трябваше да заспивам. Ган ме помоли да остана буден, докато той подремне… Казах му: „Нямай грижа. Легни и си почини“, и следващото, което помня, бяха заобиколилите ни войници. Водеха магаре.
— Муле.
— Няма значение. И сега всички сме виновни в съучастие с него.
— За нищо не сме виновни, Хенри, освен че имахме глупостта да очакваме тук да ни приемат като акредитирани журналисти.
— Е… може би щеше да е по-добре, ако не бяхме заедно с полковник Ган.
Пърсел си помисли, че макар полковникът да ги бе спасил от гала, Хенри има нужда да сподели вината с някого.
Меркадо усети, че Франк не е съгласен с неговото обяснение за ситуацията, и каза:
— Съдба. Тук ни доведе съдбата. Има причина за това…
— Кажи ми, когато я научиш.
— Когато доктор Мато ми каза, че двамата с Вивиан сте тук и сте добре, разбрах, че ни закриля висша сила — продължи възрастният кореспондент.
— Изобщо не ми е хрумвало подобно нещо, Хенри.
— Трябва да вярваш, Франк. Вярата ще ни помогне в това изпитание.
Пърсел се изкушаваше да отбележи, че макар да не вярва особено, не той виси на стълба, но вместо това каза:
— С Вивиан се срещнахме с Гетачу.
Меркадо не отговори.
— С две думи, той вече е провел военен съд в главата си и е осъдил Ган на смърт.
По-възрастният кореспондент продължаваше да мълчи и Франк го погледна, за да се увери, че е в съзнание. Меркадо напрегнато се взираше в него — очакваше да научи собствената си участ.
— Нас с тебе и Вивиан би трябвало да ни изправят пред военен съд утре сутринта — каза Пърсел. — Но може и да не се стигне дотам.
Колегата му не реагира и Франк му предаде разговора с революционния генерал, като се мъчеше да го представи едновременно оптимистично и реалистично, макар че не спомена за не особено завоалираната заплаха на Гетачу да прати фотографката в лагерния бардак. Хенри си имаше достатъчно проблеми.
— Гетачу може би чака заповед от началството си — завърши Пърсел. — Или пък ни готви нещо друго, което не ни казва.
Меркадо се замисли.
— Ще сме му по-полезни живи, отколкото мъртви.
— Това може и да е вярно, за съжаление.
— Или пък временното правителство просто ще му нареди да ни освободи. Дори съм сигурен, че ще го направи. С генерал Андом бяхме в отлични отношения.
— Чудесно. Надявам се, че и генерал Андом и генерал Гетачу са в отлични отношения.
Хенри не отговори.
— Вивиан каза ли ти, че гала са пленили княз Иясу и двама негови щабни офицери и са ги предали на Гетачу? — попита Пърсел.
— Не… Бог да се смили над тях.
— Тая седмица Бог е в отпуска, Хенри. Така че аз ще направя каквото мога за нас, стига да не увисна на съседния стълб.
— Убеден съм в това, Франк. Ако пак разговаряш с Гетачу…
— Трябва да те предупредя, Хенри, че може да реша да се чупя. Без Вивиан. Ако се добера до Гондар, ще хвана самолет за Адис Абеба, ще се свържа с американското, швейцарското или британското посолство и ще измъкна и вас. — Погледна по-възрастния си колега. — Какво ще кажеш?