Меркадо се замисли, после каза:
— Няма да успееш, Франк.
— Струва си да опитам.
— Нямаш пари и документи, нямаш… нямаш обувки, за бога.
— Ще последвам примера на Ган — ще потърся приятелски настроени роялисти.
— Те и на себе си не могат да помогнат. С тях е свършено. Гонят ги като псета. Трябва да останеш тук — заяви Меркадо. — За да помогнеш на всички ни.
— Ще ви оставя в Божиите ръце.
Вивиан се върна, прегърна възрастния кореспондент и каза на Пърсел:
— Трябва да им донесем вода, Франк.
— Добре. Стой тук.
Той се изкачи по склона на естествения амфитеатър, ориентира се и тръгна на запад към лазарета — единствения оазис на човечност в тази пустиня на смъртта. Макар че, ако не беше толкова циничен, щеше да признае, че тук навярно всеки щеше да му даде вода, както бяха постъпили войниците в огневата точка. Хората не бяха лоши, но както бе виждал толкова често на толкова много места, войната променяше човека.
Винаги щом започваше да вярва в човечността, Пърсел се сещаше за червените кхмери, които бяха избили милиони свои сънародници. А сега познаваше и племето гала, варварска проява на тъмната човешка страна. Всъщност, каза си той, вероятността да стигне до Гондар и Адис Абеба наистина се равняваше на нула.
Сред струпаните униформи и екипировка на вкараните в лазарета намери две манерки с вода и потърси нож, щик или нещо друго, което можеше да му е от полза, ала други вече бяха преровили всичко. Франк зави манерките в една униформена риза и тръгна обратно.
Нямаше представа защо Гетачу ги е оставил с Вивиан на свобода, но опитът му със садистични деспоти задължително предполагаше елемент на непоследователност — с нищо непредизвикани прояви на жестокост, редуващи се с безкрайно великодушие. Деспотът иска да се страхуват от него, но и да го обичат за милостта му. Деспотът иска да е като Бог.
Върна се при окованите и подаде едната манерка на Вивиан, която я повдигна към устните на Меркадо. Франк отиде до етиопеца, ала той явно беше умрял. Франк сложи длан на гърдите му, после притисна ухо до спрялото му сърце.
— Видях го да издъхва — каза Ган от съседния стълб.
Пърсел отиде при него и му даде да пие.
— Запазете малко вода за после — помоли го британецът.
— Утре сутрин всичко ще свърши — увери го Франк.
— Да, знам.
Пърсел нямаше какво друго да му каже, така че се върна при Вивиан, която миеше лицето на Меркадо, застана до тях и загледа тази проява на женско милосърдие и скръб. Pietà. На италиански това означаваше състрадание и благочестие. Умиращият син или съпруг, воин или баща, утешаван в предсмъртния му час от майка или съпруга, благочестива жена, изпълнена с обич и жалост. „Дано всички имаме щастието да умрем така“, помисли си Франк.
— Ще ида да поспя на подиума — каза той и се обърна към Меркадо: — Ако имаш нужда от нещо, тук съм. — Отправи същото уверение към Ган и изкачи трите стъпала на грубо скованата дъсчена трибуна.
Луната осветяваше огромното пусто поле.
Пред подиума се издигаха десет стълба. Полковникът бе вляво от трибуната. До него, прикован за китките, висеше мъртвият етиопец. Франк се зачуди какво е направил, за да го накажат с такава смърт. Навярно нищо особено. Меркадо беше на около три метра точно пред него. Вивиан му шепнеше нещо и го галеше по лицето. От време на време той ѝ отговаряше, но Пърсел не чуваше думите, а и нямаше желание да подслушва личния им разговор — ако това място за публични наказания и смъртта изобщо можеха да се нарекат „лични“. Надяваше се обаче Хенри да прояви мъжество и да понесе страданията си с достойнство като Ган и думите, които отправя към любимата си, да са също толкова утешителни, колкото и нейните — към него.
Постла ризата от лазарета върху дъските на подиума и легна. Ала изтощението и тревогата не му позволиха да заспи. По някое време, може би след петнайсетина минути, Вивиан се качи на трибуната и безмълвно легна до него, въпреки че имаше достатъчно свободно място. Той се премести малко наляво.
— Легни върху ризата.
Тя го послуша, отпусна се по гръб и впери поглед в небето.
От планините задуха вятър и тя помоли:
— Прегърни ме, студено ми е.
Франк се премести към нея и двамата се обърнаха на една страна, преплетоха голите си ръце и крака и се притиснаха един към друг, за да се стоплят.
Той усещаше туптенето на сърцето ѝ, дъха ѝ, мекотата на гърдите ѝ. Шамите се бяха вдигнали до бедрата им. Вивиан започна да се отърква в него, претърколи се по гръб и го привлече върху себе си.