Пърсел се поколеба, после я целуна и тя го прегърна, притисна устните си към неговите. Той отметна шамите още нагоре и проникна в нея, без да срещне съпротива. Вивиан го обгърна с крака и го притегли още по-силно. Тялото ѝ затрепери, скова се, след това изведнъж се отпусна и тя простена високо. Франк свърши в нея и двамата останаха неподвижни, жадно вдишвайки студения нощен въздух.
Лежаха по гръб един до друг и се държаха за ръце, загледани в звездното небе. Не бяха изрекли нито дума и той си помисли, че няма какво да си кажат, ала накрая наруши мълчанието.
— Опитай се да поспиш.
— Трябва да видя как е Хенри. И полковник Ган.
Франк се надигна и седна.
— Мога и аз да отида.
Вивиан се изправи и взе манерката.
— Веднага се връщам.
Той стана и я проследи с поглед. Тя слезе по стъпалата и бързо тръгна към полковника.
Луната вече се спускаше на запад и стълбовете хвърляха дълги сенки. Пърсел видя, че Меркадо се е завъртял около стълба и е застанал с лице към подиума.
Вивиан остана за кратко при Ган, после бавно тръгна към възрастния кореспондент, който не гледаше към нея, а нагоре към Франк.
Дали ги беше видял или чул?
Вивиан спря пред Меркадо и той сякаш я забеляза едва сега.
— Махни се от мен — изсумтя с изненадващо силен глас окованият журналист, когато тя вдигна манерката към устата му и го погали по лицето.
Вивиан му заговори тихо, ала Хенри поклати глава и отказа да пие. Тя отново опита, но Меркадо повтори:
— Махни се от мен!
Тя се обърна и бавно закрачи със сведена глава към подиума.
Франк погледна към Хенри и очите им се срещнаха.
Вивиан се качи по стъпалата, пусна манерката на пода, легна върху ризата и се вторачи в небето.
Франк клекна на няколко крачки от нея.
— Съжалявам.
Вивиан не отговори.
Той се отпусна по гръб — деляха ги около три метра — и я чу да прошепва:
— Ти не си виновен.
Да, помисли си Пърсел, определено нямаше вина.
— Поспи. Очаква ни тежък ден.
— Утре ще умрем. И тогава всичко това няма да има значение.
— Утре ще се върнем в Адис Абеба.
— Едва ли. Ще ме любиш ли пак? — помоли го тя.
— Не… не тук. В Адис Абеба.
— Ако се измъкнем, това няма да се повтори.
— С Хенри ли ще бъдеш?
— Може би… Ако оцелее.
— Всички ще оцелеем.
— Да. Лека нощ.
— Лека.
Франк се вторачи в звездното африканско небе. Беше красиво. Невероятно красиво.
Затвори очи и докато се унасяше, я чу да ридае безмълвно. Искаше му се да я утеши, но не можеше. Заспа. Сънува Вивиан, гола във водата, и Меркадо, който крещеше името ѝ.
11.
Призори взвод войници излязоха от ниско стелещата се мъгла и тръгнаха към тримата оковани на стълбовете мъже. Още беше рано за наказателния взвод, помисли си Франк — войската я нямаше, за да присъства на екзекуцията.
Остави Вивиан да спи и слезе от подиума.
Десетимата войници просто не му обърнаха внимание — заповедите им не се отнасяха за него и те не знаеха дали е гост, или следващата жертва на генерала.
Меркадо беше полубуден и гледаше етиопците.
— Как си? — попита Франк.
Възрастният кореспондент само го погледна.
Франк поднесе манерката към устата му и Меркадо отпи, а след това изплю водата в лицето му.
— Привидяло ти се е — каза му Пърсел.
— Махни се от очите ми!
Всъщност, помисли си Франк, на Хенри отдавна му се явяваше един и същи кошмар за Вивиан, който в крайна сметка се беше сбъднал.
Войниците свалиха оковите на Ган, после дойдоха при Меркадо. Оставиха мъртвия етиопец да виси, за да го види войската на сутрешния сбор.
Пърсел отиде при полковника, който разтриваше схванатите си китки, и му подаде манерката. Ган изпи водата до капка и попита:
— Как е Меркадо?
— Държи се.
— Прекара тежка нощ.
— И двамата нямаше да висите тук, ако той бе останал буден — напомни му Франк.
— Не го обвинявайте. Аз не биваше да заспивам.
Пърсел не отговори.
— Цяла нощ хули Господ — каза британецът.
Франк пак премълча. Беше чул виковете на Хенри, както и проклятията, насочени към него и Вивиан. Ган също ги бе чул и сигурно се досещаше за какво и на кого се е гневил възрастният кореспондент. Но това беше най-малкият им проблем.
— Къде е госпожица Смит? — попита Ган.
— Спи. Какво става?
— Не знам. Но или е много хубаво, или е много лошо.
— Ще се задоволя с нещо по средата.
— Тук няма такава възможност. Защо не се опитахте да избягате нощес?
— Защото заспах.
На утринната светлина Пърсел забеляза, че стълбът на Ган е нацепен и осеян с дупки, които можеха да са единствено от куршуми.