Слънцето бързо се издигаше и все повече прежуряше. Температурата на дъното на дерето сигурно наближаваше четирийсет градуса. Той забеляза, че белият крем на фотографката почти е изчезнал и лицето и ръцете ѝ са зачервени.
— Веха! — извика на войниците горе Франк.
Те го погледнаха, после един от тях откачи манерката от колана си и му я подхвърли.
Пърсел я даде на Вивиан и тя утоли жаждата си, но се поколеба на кого да я предаде. На стария си любовник? Или на новия? Подаде я на Ган, който пи и я протегна на Меркадо. Накрая Хенри я върна на Франк, който пресуши последните няколко глътки и го посъветва:
— Дай на Вивиан ризата си да си я наметне на главата.
Меркадо се ядоса, че се налага Пърсел да го подсеща да се държи кавалерски, и изсумтя:
— Дай ѝ твоята!
Франк щеше да го направи, ако имаше риза, обаче носеше шама без бельо отдолу и не му се щеше да повдига този въпрос. Впери очи в Хенри, който започна да се разкопчава.
Но Ган вече беше съблякъл униформената си риза и я подаде на Вивиан, която му благодари и покри главата си с нея.
Пърсел разбираше причините за гнева на Меркадо, ала се удивяваше, че той продължава да се сърди в момент, в който го очаква разстрел или нещо още по-страшно. Е, мъжете са си мъже. Помисли си също, че ако му се удаде възможност да повтори предишната нощ, пак ще го направи, само че два пъти. Без угризения. Зачуди се дали може да убеди Хенри, че случилото се е по Божия воля.
Насочи вниманието си към Вивиан, която седеше в края на дерето, по-близо до Меркадо, отколкото до него, и погледите им се срещнаха. След няколко секунди тя се извърна.
Нямаше представа какво си мисли и чувства тя. Може би никога нямаше да научи и това напълно го устройваше.
При дерето се появи още една група войници. Скоро щеше да се случи нещо, при това явно не особено хубаво.
Изведнъж Вивиан се премести до Меркадо и го хвана за ръката.
— Хенри…
Той се взираше във войниците и като че ли не усещаше присъствието ѝ. Пърсел я чу да прошепва:
— Обичам те… моля те, прости ми.
Меркадо сякаш я забеляза едва сега. Поколеба се, после я попита:
— Искрено ли съжаляваш?
— Да.
— Тогава ще ти простя.
Тя го прегърна и зарови лице в гърдите му.
Франк предполагаше, че прошката на Хенри не се отнася за него, дори да я поискаше, а той не смяташе, че има за какво да му прощават, и съответно не го направи. Искаше обаче да каже нещо на Вивиан, в случай че се виждат за последен път. Само че не можеше да ѝ го каже, затова се извърна и погледна войниците, които оживено разговаряха и стрелкаха с погледи пленниците на дъното на дерето.
Меркадо знаеше малко амхарски, но имаше умислен вид, затова Пърсел се обърна към Ган.
— Разбирате ли какво говорят?
— Малко… Струва ми се, че вас тримата ще ви водят някъде.
— Защо смятате така?
— Прангите на краката са за пътуване. Виж, когато ви завържат ръцете зад гърба, е сигурно, че няма да стигнете далече.
В това имаше логика, но Франк възрази:
— И на вас ви сложиха пранги, полковник.
— Да, забелязах. Само че нямам представа защо.
Хенри и Вивиан сякаш не забелязваха какво става, ала после един от войниците им извика: „Елате! Елате!“ и им даде знак да излязат от дерето.
Всички се спогледаха, изправиха се и се закатериха по склона, като мъкнеха оковите си в ръце. Войникът продължаваше да вика: „Елате! Елате!“
Накрая стигнаха горе и застанаха сред етиопците, които не им обърнаха внимание. Пърсел видя, че в далечината, където се намираше хеликоптерната площадка, е кацнал американски „Хюи“ с въртящо се витло.
Войникът посочи вертолета.
— Вървете! Вървете!
Франк погледна Ган — очакваше да го дръпнат настрани, — но друг войник побутна полковника.
— Върви!
Вивиан и Меркадо се хванаха за ръце и се затичаха толкова бързо, колкото им позволяваха оковите. Пърсел и Ган ги последваха. Четирима войници ги придружиха, като ги подканяха да бързат. Фотографката се препъна и Хенри я подхвана, после продължиха към хеликоптера.
Двамата стигнаха до отворената му врата и ги изтеглиха в кабината. Франк погледна голямата червена звезда върху масленозеления корпус — червената звезда на революцията, нарисувана върху стария герб с юдейския лъв.
Ган се качи без чужда помощ. Пърсел го последва.
— Пилотът казва, че излитаме за Адис Абеба! — надвика рева на двигателя и витлата Вивиан. Усмихна се широко и възкликна: — Avanti!
Хеликоптерът се издигна, завъртя се и се понесе на юг към етиопската столица.
Част II
Рим, декември 1974
Tutte le strade conducono a Roma.
Всички пътища водят към Рим.