14.
— Здравей, Хенри.
Хенри Меркадо не се обърна към разнеслия се зад него глас, но хвърли поглед към огледалото на бара.
Франк Пърсел зае празното столче до по-възрастния си колега и си поръча „Джак Даниълс“ с лед.
— Добре изглеждаш.
— Случайна ли е тази среща?
— Чух, че си в Рим.
Меркадо не отговори.
— Може ли да те почерпя нещо?
— Тъкмо си тръгвах.
Барманът напълни чашата на Пърсел и той я вдигна.
— Cent’anni7.
Хенри поиска сметката си.
Франк разклати уискито си.
— Оставих ти писмо в адисабебския „Хилтън“.
— От затвора ме закараха направо на летището.
— Вивиан също ти остави писмо.
Меркадо не отговори.
Донесоха сметката му и той остави на плота банкнота от двайсет хиляди лири — три питиета по цените в „Харис Бар“, пресметна Пърсел.
Беше четири следобед и тихото елегантно заведение още пустееше. Тук-там имаше небрежна, но изискана коледна украса.
Както винаги Виа Венето гъмжеше от коли и пешеходци. Дори може би малко повече от обикновено, каза си Франк, заради коледния сезон. Ниското небе сивееше и беше влажно, затова той носеше шлифер, но забеляза, че Меркадо е само по спортно сако от туид, което малко му висеше. Всъщност Хенри не изглеждаше добре и между шията и яката му имаше доста голямо разстояние. И двамата бяха изгубили етиопския си загар и кожата на Меркадо сивееше като зимното небе.
По-възрастният журналист се смъкна от столчето.
— Живея в „Екселсиор“ и обикновено кисна в техния бар.
— Знам.
— В такъв случай знаеш и къде да не се засичаш с мен.
Пърсел кимна.
— Весела Коледа, Хенри.
Меркадо понечи да си тръгне, но после се обърна към него.
— Добре де, ще те попитам. Как е тя?
— По-скоро би трябвало да ме попиташ къде е.
— Е, къде е?
— Не знам. В края на октомври ме остави в Кайро. Каза, че имала работа в Женева и щяла да се върне след две седмици. Коя дата сме днес?
Хенри помълча малко.
— Откога си тук?
— От два дни. Дай да те черпя едно. Дойдох в Рим да се видя с тебе.
— Защо?
Пърсел слезе от столчето и го хвана за ръката.
— Ще ти отнема само десет минути. Имам добра новина за полковник Ган.
Меркадо се поколеба, но го остави да го отведе при една маса до прозореца.
— Още по едно, моля! — извика Франк на бармана.
Седнаха един срещу друг и Хенри си погледна часовника.
— Имам среща в пет.
— Добре. Е, току-що получих вест от Уилис в бюрото на Асошиейтед Прес в Адис Абеба. Познаваш ли го? Та според него Ган го пуснали от затвора под гаранция и щял да се прибере в Лондон за Коледа.
Меркадо кимна.
— Радвам се да го чуя.
— И аз. Само в страна като Етиопия може да те осъдят на смърт, а след това да те освободят и да ти позволят да си заминеш.
— Сигурен съм, че британското правителство е платило скъпо за своя странстващ рицар.
— Да. Парите са всичко, а на революционното правителство му трябват пари, затова е продало Ган. И всички са доволни. Лошата новина е, че след празниците полковникът трябва да се върне в Адис Абеба за обжалването, иначе ще изгуби гаранцията. — Франк се усмихна. — Съмнявам се, че ще го направи.
Меркадо също се усмихна.
— Ако го направи, определено заслужава да го разстрелят. За тези хора е важно да се отсрамят. Преди да ме изритат от страната, ме осъдиха на пет години за връзките ми с контрареволюционери.
— Само на пет? Кога би трябвало да се върнеш?
— Не е много ясно. Ами ти?
— Аз прекарах в пандиза само една седмица.
— И после една седмица под домашен арест в „Хилтън“.
— Точно така.
— И на двамата ви се размина леко.
— Да. Тебе те спипаха да спиш с Ган — напомни той на Меркадо. — Ние с Вивиан не бяхме направили нищо нередно.
— Е, сигурен съм, че в „Хилтън“ сте направили.
Пърсел смени темата.
— Хайде да отидем в Лондон при Ган.
Хенри не отстъпваше.
— Не съм направил нищо нередно и лежах цял месец в най-гадния затвор, който съм виждал, докато вие с Вивиан…
— Толкова дълго?! Е, с тебе сме били и на по-кофти места.
— Къде отиде, след като напусна Адис Абеба?
— В Кайро.
— Сам ли?
— Не. Решението да отидем там не беше наше… нито да заминем заедно. — Което отчасти беше лъжа. — Кайро явно е бунище за хора, изхвърлени от Етиопия. А тебе къде те пратиха?
— В Кайро.
— Ще ми се да знаех, че си бил там.
— Имах само два часа престой до първия полет за Лондон. А ти защо остана? — попита го Меркадо.
— Имах нужда от работа, затова се свързах с бюрото на Асошиейтед Прес и тамошният шеф Гибсън търсеше журналист на свободна практика. Той очаква нова война с Израел, пък мене много ме бива като военен кореспондент — прибави Пърсел.