Меркадо се изправи и неуверено тръгна към тоалетната.
Пърсел запали нова цигара и се загледа в жителите на Рим. Стъмваше се и кафенетата по Виа Венето започваха да се пълнят.
Барът и масите в „Харис“ бяха заети главно от американски туристи, които искаха да изпият по едно с призрака на Ърнест Хемингуей или да вкусят от la dolce vita.
Франк не очакваше да открие Хенри Меркадо в такова заведение, но барманът в „Екселсиор“ му каза, че може да го намери тук, и ето че наистина се оказа в „Харис“ — пиеше с туристите. Хенри обаче беше предвоенен човек, помисли си Пърсел, и сигурно бе започнал да идва в този бар по времето, когато това е било нормално и тук са висели журналисти и американски писатели. Меркадо сякаш не забелязваше, че светът се променя, и Франк си представи самия себе си на неговата възраст, ако я доживееше — как отсяда в неправилни хотели, храни се в неправилни ресторанти и се напива в неправилни барове с неправилни хора.
Донякъде разбираше чувствата на Вивиан към Хенри Меркадо в Етиопия. Ала не разбираше защо остава емоционално привързана към възрастния кореспондент в негово отсъствие. Или защо не се опитва да го открие. Хрумна му обаче, че тя иска той да намери Хенри Меркадо. Всъщност писмото ѝ съдържаше такъв намек. Искала тримата да се върнат в Етиопия и да потърсят черния манастир и Светия Граал. Е, това в много отношения намирисваше на пътуване към ада. И все пак… писмото го накара да се замисли. И сигурно затова беше започнал да разпитва за Хенри Меркадо.
Другият журналист се върна, но не седна.
— Трябва да тръгвам. Хайде да си поделим сметката.
Пърсел също се изправи.
— Утре вечер ще черпиш ти.
— Струва ми се, че си казахме каквото имахме да си кажем.
— Отседнал съм във „Форум“. В шест часа в бара на покрива. — Протегна ръка. Меркадо се поколеба, после я стисна. — Съжалявам за случилото се — рече Франк.
— Ако искаш прошка, в Рим има деветстотин черкви.
— Нека просто се радваме, че сме живи. Оцеляхме в лагерите, оцеляхме и в Етиопия. Ще оцелеем и от коктейлите. До утре вечер.
Хенри се обърна и излезе в студената вечер.
Пърсел го проследи с поглед, докато се скри в навалицата, след това седна и допи уискито си. Както и Вивиан, той разбираше, че още не са приключили съвсем един с друг. Разбираше го и Хенри.
15.
Франк Пърсел седеше на бара в облечения в стъкло ресторант на хотел „Форум“. Насреща прожектори окъпваха в светлина мраморните руини на истинския Форум.
Цяла сутрин бе работил в стаята си върху материал за египетския президент Ануар Садат — характеризира го като антисемит с пронацистко минало, а не умерен миротворец и реформатор, какъвто го изкарваха останалите информационни медии.
Неговите редактори в Щатите щяха да съкратят тази част, естествено, или да отхвърлят цялата статия, и шефът на бюрото в Кайро щеше да му напомни, че не му е възложил да води рубрика за особени мнения. Той обаче беше написал текста, защото се чувстваше преобразен, и съответно се преобразяваше самото му писане.
Следобед излезе на дълга разходка, първо до Пиаца Венеция, където някога Мусолини бе държал речи на балкона на двореца, правейки се на глупак Urbi et Orbi — пред града и целия свят. Ала градът и светът бе трябвало да го приемат по-сериозно, като отец Армано по време на осветяването на оръжията.
После мина през банята на Каракала, майката на всички римски бани, и построената от фашистите сграда на външното министерство, пред която се издигаха отмъкнатите от Аксум каменни стели, паметник на европейския империализъм и вкус към крадени произведения на изкуството. Рим всъщност изобилстваше на откраднати съкровища, датиращи отпреди повече от две хиляди години, и всички те изглеждаха добре в чуждата си среда, трябваше да признае той. А в замяна на онова, което бяха плячкосали, римляните бяха строили из цялата си империя пътища и мостове, амфитеатри и бани, храмове и форуми. Тъй че направеното от Мусолини в Етиопия само продължаваше древната традиция на имперско взимане и даване. Ватиканът обаче беше възнамерявал да похити Светия Граал без дори да се извини.
Освен физическото упражнение с тази разходка Пърсел целеше да получи нужната нагласа за историята, която пишеше и която се превръщаше в цяла книга. Историята за отец Армано, черния манастир и Светия Граал.
Тази история обаче нямаше да види бял свят, ако и докато не се върнеше в Етиопия, за да научи края ѝ. А можеше да бъде публикувана и посмъртно, подозираше той, с епилог от редактора за съдбата на автора.
Джийн, красивата жена, която седеше до него на бара, прелистваше пътеводителя си.