— Тук пише, че за Коледа украсявали цялата Пиаца Навона.
— Снощи минах оттам. Струва си да се види.
— Добре. Кампо деи Фиори?
— Зеленчуков пазар денем, пазар за месо вечер.
— Ясно… — Тя отново насочи вниманието си към своя пътеводител, а Пърсел — към етиопската си книга. В историята щеше да повдигне следните въпроси: кой притежава една реликва на две хиляди години? Очевидно онзи, у когото се намира. Но как се е сдобил с нея настоящият собственик? И дали този предмет, ако наистина е безценен, всъщност не принадлежи на целия свят?
Другият въпрос, естествено, се отнасяше за автентичността на реликвата. Франк не се съмняваше, че каквото и да пазят монасите в черния манастир, то не притежава мистични свойства, въпреки твърдението на отец Армано, че изцерило раната и душата му. Чашата обаче можеше да е автентична в смисъл, че наистина е използвана от Иисус на Тайната вечеря. А можеше да е и обект на вяра, подобно на повечето религиозни реликви в Рим и навсякъде другаде.
Веднъж в параклиса „Quo vadis“ на Апиевия път край градската порта беше видял паве от черен базалт, върху което имаше стъпка. И по-конкретно, стъпката на Иисус Христос, който се явил на Петър на Виа Апия, докато светецът бягал от Рим, за да си спаси живота. Смаян, че е съзрял своя възкръснал Бог, апостолът изпелтечил: „Domine, quo vadis?“ — „Къде отиваш, Господи?“. И Христос отвърнал: „В Рим, Петре, за да ме разпнат пак“. И Петър, който изпитвал угризения, че бяга, и разбрал какво му казва Иисус, се върнал, за да се срещне със съдбата си, във Вечния град, където го разпнали.
Пърсел знаеше, че тази история е апокрифна и очертанието на ходило върху павето всъщност не е оставено от Христовия сандал номер четирийсет и две и половина. Ала един негов приятел италианец беше казал за камъка в „Quo vadis“: „Какво е реалност? Какво е истина? В каквото вярваш ли?“ Quo vadis?
Е, може би щеше да се върне в Етиопия, за да го разпнат пак. И това зависеше от Хенри Меркадо, който закъсняваше половин час за своята среща със съдбата. Франк знаеше, че колегата му ще дойде — Хенри нямаше избор, също като Петър.
Поръча още един „Джак Даниълс“ за себе си и червено вино за дамата. Барът се пръскаше по шевовете — предлагаше най-хубавата гледка в цял Рим. Повечето маси обаче бяха свободни — не предлагаше най-добрата храна в италианската столица.
Четирийсетинагодишната руса британка Джийн нямаше нищо общо с Вивиан, но му напомняше за нея, защото беше жена. Тя проявяваше интерес и привличаше такъв, двамата бяха отседнали във „Форум“ сами и какво пък, по дяволите, беше Коледа в Рим. Кафе и корнети в леглото. Чудесен спомен.
— Твоят приятел закъснява — отбеляза Джийн.
— Той винаги закъснява.
— Сигурно е италианец.
— Не. Но когато си в Рим…
Тя се засмя.
— Знаеш ли, че този хотел някога е бил женски манастир?
— Още утре се премествам.
Джийн пак се засмя и отново се задълбочи в пътеводителя.
Мислите му се върнаха към Адис Абеба. Седмицата в „Хилтън“ след освобождаването им от затвора беше бурна и напрегната. Чакаха новини за Хенри и Ган, както и среднощно почукване на вратата, телефонно обаждане или посещение от съответните им посолства, за да им съобщят, че могат да напуснат Етиопия. Това — що се отнасяше до напрегнатата част. Бурната се свеждаше до секса — и двамата знаеха или поне вярваха, че всичко това ще приключи, по един или друг начин.
Ако бяха оставили нещата дотам, ако се бяха разделили на летището в Кайро, както се бяха уговорили, всичко наистина щеше да свърши. Сега тя щеше да е с Меркадо и тримата щяха да заминат за Лондон, за да се видят с Ган. Само че решиха да прекарат последната нощ заедно в каирския „Гранд Найл“ и после наеха обзаведена квартира.
Кайро, както Франк знаеше от предишните си престои, не беше Париж, Лондон или Рим. Кайро беше истинско предизвикателство и романтиката, която криеха улиците и камъните му, изчезваше под сянката на неговата потисническа атмосфера. Въпреки това, въпреки слуховете за войната и неприятните спомени от Етиопия, с Вивиан преживяха един чудесен месец, преди тя да му съобщи, че заминава за Женева, където имала работа и роднини.
Като се замислеше, трябваше да я помоли да конкретизира плановете за завръщането си в Кайро, ала изобщо не му хрумна, че Вивиан повече няма да се появи там. Не знаеше телефонния ѝ номер и вместо обратен адрес върху плика на единственото писмо от нея имаше само номер на пощенска кутия. Неговият отговор беше кратък, от редовете не бликаха нито любов и копнеж, нито разбиране. Всъщност изпитваше гняв, макар че не си проличаваше и това чувство. Не го биваше в такъв род писания и писмото му може би звучеше лаконично и дистанцирано. Така приключи кореспонденцията им, както навярно и връзката им. И тъкмо това беше намекнал на Меркадо, което си бе самата истина — или поне истината за момента.