Пиаца Сан Пиетро гъмжеше от туристи и вярващи, които се молеха на малки и големи групи. В центъра на площада се издигаше трихилядолетен египетски обелиск, а в дъното се извисяваше мраморната грамада на базиликата „Св. Петър“, под която уж почивали костите на самия свят мъченик. Пърсел се зачуди дали докато е умирал на кръста, Петър е съжалявал за решението си на Апиевия път.
Не излезе на площада, а тръгна покрай стената на Ватикана към Порта Санта Роза — входа на суверенния град-държава, охраняван от швейцарски гвардейци с алебарди. Франк показа паспорта и журналистическата си карта на папски жандарм, по-добре въоръжен от гвардейците.
— Buona sera. L’Osservatore Romano, Signore Mercado.
Жандармът хвърли поглед към списъка на клипборда си, каза нещо на италиански и му даде знак да влезе.
Веднъж беше идвал тук и лесно откри пресслужбата на тясна уличка, от двете страни на която се издигаха голи дървета. Прозорците на сградите хвърляха квадрати жълта светлина върху студената настилка.
Закъсняваше с петнайсет минути, което в Италия означаваше, че малко е подранил, но може би не и във Ватикана. Рецепционистът го покани да седне.
„Л’Осерваторе Романо“ се помещаваше в постройка, която навярно датираше отпреди печатната преса, ала интериорът имаше модерен вид или по-точно е бил модерен при основаването на вестника преди сто години. Бяха добавили електричество и телефони и резултатът представляваше съвременен вестник, излизащ на шест езика и съчетаващ истински новини и пропаганда. Папата, естествено, фигурираше във всеки брой.
Много статии съобщаваха за гоненията срещу католици в различни страни, например в комунистическа Полша. От време на време вестникът отразяваше премеждията и на други християни и Пърсел си спомни, че Хенри Меркадо бе отишъл в Етиопия да пише за състоянието на Коптската църква при новия марксистки режим, както и за малобройните етиопски католици. Сега Хенри пишеше прессъобщения за Юбилейната година и със сигурност искаше да се върне в Етиопия, за да продължи да отразява събитията в страната. Нима не беше обещал на генерал Гетачу няколко хвалебствени материала за военачалническите му качества?
Меркадо влезе в чакалнята, облечен с жилетка, риза и вратовръзка. Ръкуваха се и Хенри го заведе в малък кабинет без прозорци, задръстен с камари книги и вестници, които му придаваха вид на склад. Франк вече разбираше защо възрастният журналист бе киснал в „Харис Бар“ в четири следобед.
Меркадо изключи електрическата пишеща машина Ай Би Ем и каза:
— Хвърли си палтото някъде.
Седна, завъртя стола си и се обърна към своя гост. Франк се настани на единствения друг стол и попита:
— Нещо против да запаля?
Хенри махна с ръка към разхвърляните из стаята хартии.
— Ще подпалиш целия Ватикан.
Обаче извади бутилка „Будълс“ от чекмеджето на бюрото си, напълни две водни чаши и вдигна своята.
— Benvenuto.
— Наздраве.
Отпиха.
— Да ми кажеш, че си се опомнил, ли си дошъл? — започна Меркадо.
— Не.
— Добре. Защото реших да замина за Етиопия — информира го британецът.
Пърсел не се изненада особено от промяната в намеренията на колегата си. Всъщност промяна нямаше. Онова, което го беше обладало онази нощ в италианския балнеокурорт, все още го обсебваше. Отец Армано и странното преживяване, което Хенри и Вивиан бяха взели за предзнаменование, бе преобразило и двамата.
— Но не мога да ти обещая, че ще отида по-далеч от Адис Абеба — продължи Меркадо. — Нямам желание пак да попадна при Гетачу.
— Нали щеше да пишеш репортаж за него?
— Да, искам да му напиша некролога. — Посочи купчина документи върху бюрото си. — Ще използвам някои връзки, за да осигуря за вас двамата с Вивиан акредитации от „Л’Осерваторе Романо“.
— Добре. Защото загубих работата си в Асошиейтед Прес.
— Как така?
— Лесно.
— Ще отразяваме религиозни въпроси, естествено, и началната ти заплата е нула, но ще платят командировъчните и пътните ни до Етиопия.
— И обратно.
— Твоят оптимизъм ме удивява. Да придвижа ли нещата?
— Къде да подпиша?
Меркадо допи джина си, замисли се дали да си сипе още един и напомни на Пърсел:
— Всичко това ще отиде на вятъра, ако не ни дадат визи.
— Но е добре като първа стъпка.
— Фирмата на „Л’Осерваторе Романо“ ще стои добре на молбите ни за виза.
— Si.
Хенри се усмихна.
— Сигурен ли си, че Вивиан иска да дойде?
— Така твърдеше в писмото си.
— Чували ли сте се?
— Не.
— Можеш ли да се свържеш с нея?
— Ще опитам на последния ѝ известен адрес. Пощенска кутия в Женева.