В тази част на Ватикана нямаше туристи и всички по улиците бяха служители на Светия престол или официални посетители като самия него. Този суверенен град-държава, знаеше Франк, имаше около хиляда жители, главно духовници, сред които папският щаб и свита или там както ги наричаха. Произведенията на изкуството и архитектурата във Ватикана нямаха равни в света и той разбираше защо папите, кардиналите и йерархията вярват, че това е единствената истинска църква на Иисус Христос. Тъкмо тук бяха костите на Петър, първия папа, погребани някъде под едноименната базилика. Онзи Петър, който поел чашата от Иисусовата ръка и пил от кръвта на своя Бог. Следователно би могло да се твърди, че тук е и мястото на същия този Свети Граал, ако изобщо съществуваше. Край на въпроса.
Ала дори отец Армано се беше съмнявал в това. Съмняваше се и Франк Пърсел.
— За онова, което научи преди малко, ли мислиш? — попита Меркадо.
— Не. Мисля си за отец Армано и черния манастир.
— Ще стигнем и до черния манастир.
Пърсел не знаеше дали Хенри има предвид, че ще стигнат до манастира по време на следващата им дискусия в библиотеката, или че ще отидат при него в Етиопия. Надяваше се да е второто.
— Кафето си го бива — каза той.
— Направено е със светена вода.
Франк се усмихна.
— И етиопско кафе.
— Наистина ли?
— Италианците още имат плантации за кафе в Етиопия. Въпреки че сега сигурно са в ръцете на гадните тъпи марксисти.
— Сигурно.
— В Адис Абеба живее един познат, синьоре Бокачо. Има плантации за кафе из цялата страна. Обикаля ги с аероплана си.
Пърсел кимна.
— Може да са го изхвърлили, естествено, или да са го пратили в затвора, обаче ако още е в Адис Абеба, не е зле да го потърсим, когато отидем там.
— Какъв е аеропланът му?
— Не знам. Никога не съм летял с него, но е возил журналисти.
— Дали ще ни го даде под наем, ако не е с нас?
— Ще го питаме.
Франк не се смяташе за изключителен пилот, ала можеше да управлява почти всякакъв едномоторен самолет, стига някой да му направеше едночасов инструктаж. Освен това разбираше, че Хенри вече е мислил по този въпрос. Не можеха просто да влязат в джунглата и да очакват, че ще се натъкнат на черния манастир. Малцина имаха такъв късмет и както бяха установили отец Армано и войниците от неговия дозор, късметът им стигаше само до стената на манастира — или още по-рано, когато се сблъскат с племето гала. А сега от манастира се интересуваше и генерал Гетачу.
Така че наистина трябваше да направят въздушно разузнаване и да се опитат да забележат нещо, което прилича на черен манастир — както и всичко, на което не искат да се натъкнат на земята.
Меркадо си погледна часовника.
— Ще се върнем в библиотеката, после ще отидем в Етиопския колеж.
— Свободен ден ли си си взел?
— Не, на работа съм. Както и ти.
— Ясно. Нали работя тук. Кога ще си получа акредитацията?
— След една-две седмици. Или след три. — Хенри се усмихна. — Тук не ти е Швейцария. След като снощи си тръгна от кабинета ми, пратих телекс до британското външно министерство, което се занимаваше с репатрирането на полковник сър Едмънд Ган. Помолих ги да му предадат да ми се обади в службата.
— Чудесно.
— Ти писа ли на Вивиан?
Беше ѝ писал същата вечер, след като напусна кабинета на Меркадо и се прибра в хотел „Форум“. В писмото се казваше просто: „В Рим съм, отседнал съм във «Форум». Хенри е тук, работи в «Л’Осерваторе Романо». Срещнахме се и разговаряхме. Бихме искали да дойдеш при нас в Рим, ако е възможно, преди Коледа. Обсъждаме възможността да се върнем в Етиопия и е добре да участваш в дискусиите, ако все още проявяваш интерес. Моля, прати ми отговора си по телекс във «Форум». Надявам се, че си добре. Франк“.
Усещаше, че също като предишното, и това писмо е малко дистанцирано, и му се искаше да получи отговор, затова прибави послепис: „Много съм самотен без тебе“.
— Франк?
— Да… Писах ѝ. Пуснах писмото вчера сутринта.
— Да се надяваме, че тази седмица италианската поща не стачкува. Половината послания на Павел до римляните още събират праха в пощата в Рим — пошегува се Меркадо.
Пърсел се усмихна.
— Всъщност го пратих по швейцарската поща.
— Разумно решение. Днес би трябвало да е в Женева. — Хенри се изправи. — Готов ли си?
Франк стана и тръгнаха към библиотеката.
— Тук се съхраняват над половин милион печатни томове и над петдесет хиляди редки ръкописи, много от които излезли от ръката на Цицерон, Вергилий и Тацит — каза Меркадо.
— Значи е забранено да се влиза с кафе.
— Нужен е цял живот, за да прочетеш дори само ръкописите, камо ли печатните томове — продължи другият журналист.