Меркадо кимна в мрака.
Мъжът отвори очи и Вивиан се опита да излее лъжица супа в беззъбата му уста.
— Бедното старче, в ужасно състояние е.
Непознатият се опита да каже нещо, но устните му затрепериха и от гърлото му се изтръгна само тих хрип. Накрая проговори на италиански. Вивиан седна до Пърсел и шепнешком започна да превежда, като продължаваше да храни мъжа.
— Казва, че е ранен в корема.
Пърсел взе консервата и лъжицата от ръцете ѝ и ги сложи на земята. Старецът се размърда неспокойно — явно беше гладен.
— Кажи му, че не бива да яде, докато не видим раната.
Меркадо отметна одеялото, разкъса шамата и пак включи фенерчето. Съсирена кръв покриваше корема на стареца.
— Как се случи? — попита го по-възрастният кореспондент. — От какво е тази рана?
Мъжът сви рамене.
— Сигурно от куршум. Или шрапнел.
— Ще трябва да го прегледаме утре сутринта — каза Меркадо. — Сега не можем да му помогнем. Да го оставим да поспи.
— До утре може да умре, Хенри — каза Пърсел. — И тогава няма да научим нищо. Поговори с него.
— Разбирам защо са те номинирали за „Пулицър“, Франк. Остави го да си почива.
— Скоро ще си почива цяла вечност.
— Не го отписвай просто така — възрази Вивиан.
Старецът въртеше главата си към онзи от тях, който говореше в момента, сякаш следеше разговора.
Меркадо го погледна и каза:
— Май дойде на себе си. Хайде да го разпитаме за името му и прочее, за всеки случай.
— Давай.
— Не можем да ви дадем да ядете повече заради раната в корема ви — започна Меркадо на италиански. — Сега трябва да си почивате и да поспите. Но първо ни кажете името си.
Старецът кимна и като че ли се усмихна.
— Вие сте добри хора. Какви сте?
— Журналисти — отвърна Меркадо.
— Заради войната ли сте тук?
— Да, заради войната.
— Americano? Inglese?
— И двете — потвърди Меркадо.
Мъжът пак се усмихна.
— Добри хора.
Меркадо постави длан върху ръката му.
— Как се казвате?
— Джузепе… Джузепе Армано. Свещеник съм.
Възцари се дълго мълчание. Грохотът на сражението навън постепенно стихваше, което показваше, че всички са удовлетворени от нощното клане. От време на време в небето избухваше осветителен снаряд, бавно се спускаше към земята и кръстосаната стоманена арматура на срутения бетонен покрив хвърляше специфичната си решетъчна сянка върху пода и помещението се окъпваше в синкавобяло сияние. Ала тяхното ъгълче от огромното фоайе оставаше тъмно.
Меркадо хвана ръката на стареца и я стисна.
— Какво се е случило с вас, отче?
Старият свещеник потрепери от болка.
Меркадо стисна ръката му по-силно.
— Можете ли да говорите, отче?
— Да… Да, мога. Трябва да говоря. Мисля, че умирам.
— Не. Не. Ще оздравеете. Ще…
— Мълчете и ме оставете да говоря. — Макар и слаб, гласът му излъчваше свещеническа авторитетност. — Повдигнете ми главата. — Меркадо пъхна един камък под спалния чувал. — Така. Добре. — Усетил, че пред него стои вярващ, старият свещеник отново се превърна в пастир — на паство от един-единствен човек. Вивиан навлажни устните му с мокра носна кърпичка.
Старецът си пое дълбоко дъх и поде:
— Аз съм отец Джузепе Армано и съм свещеник от ордена на свети Франциск. Енорията ми е сицилианското село Берини. Прекарах последните… четирийсет години, струва ми се, от хиляда деветстотин трийсет и шеста… коя година сме сега?
— Седемдесет и четвърта, отче.
— Да. От хиляда деветстотин трийсет и шеста досега са почти четирийсет години. Бях в затвор. На север. Някъде край Гондар.
— Четирийсет години?! — Меркадо и Пърсел се спогледаха. — Четирийсет години?! Защо? Защо сте били в затвор четирийсет години?
— Криеха ме от света. За да запазят тайната. Но не ме убиха, защото и аз съм духовник. Само че те са от друга църква. Коптите. Те пазят свещената кръв и… — Гласът му секна и той безмълвно се вторачи в небето.
— Продължавайте — настоя Меркадо. — Бавно. Говорете бавно.
— Да… Трябва да отидете в Берини и да разкажете какво ми се е случило. Джузепе Армано. Те ще си ме спомнят. Имам роднини там. Брат. Две сестри. Възможно ли е да са живи? — Очите на стария свещеник се насълзиха, но той продължи. Вече говореше по-бързо. — Напуснах селото си през хиляда деветстотин трийсет и пета. През август. Денят беше горещ. Дойде един човек и ми каза, че ме мобилизират. На Дучето му трябвали свещеници за армията. И ние заминахме… с още неколцина свещеници… и много момчета. Вървяхме пеш до Алкамо. В Алкамо ни чакаше влак, а после се качихме на кораб в Палермо. Никога не се бях качвал ни на влак, ни на кораб, и ме беше страх от влака, обаче от кораба — не особено. И някои от момчетата, селянчета като мене, също се страхуваха, но повечето се вълнуваха. Отплавахме с кораба за Реджо. И в Реджо взехме влак, и потеглихме на север за Рим… — Той се отпусна и облиза пресъхналите си устни. Вивиан пак ги навлажни, докато превеждаше на Пърсел.