Едуард бързо се обръща и се махва. Ние чакаме, докато се отдалечи достатъчно. След това мощното тяло на Вили започва да се тресе от — беззвучен смях. Рене дьо ла Тур се усмихва тихо. Очите й искрят.
— Вили — заговарям приятеля си, — аз съм повърхностен човек и затова тази случка беше един от най-хубавите мигове в моя млад живот. Но обясни ни сега, какво става!
Вили продължава да се тресе от сподавен смях и посочва към Рене.
— Excusez, Mademoiselle — казвам аз. — Je me…
Смехът на Вили се усилва при моя френски език.
— Кажи му, Лоте — прихва той.
— Какво? — пита Рене със скромна усмивка, но с неочаквано тих, сърдит бас.
Ние вперваме очи в нея.
— Тя е артистка — задавено проговаря Вили. — Дуетистка. Пее дуети. Но сама. Една строфа високо, една ниско. Една в сопран, една в бас.
Мракът се разсейва.
— А басът… — питам аз.
— Дарба! — обяснява Вили. — Освен това, разбира се, усърдие. Трябва да я чуете веднъж как имитира кавга между съпрузи. Лоте е чудесна!
Ние се съгласяваме. Гулашът се появява. Едуард крадешком следи нашата маса, като я наблюдава отдалеч. Неговият недостатък е, че при всички случаи иска да разбере причината. Това разваля лириката му и го прави недоверчив в живота. В този момент той си блъска ума над мистериозния бас. Едуард не знае какво още го очаква. Георг Крол, кавалер от старата школа, помоли Рене дьо ла Тур и Вили да му бъдат гости, за да отпразнуват победата. За отличния гулаш той ще връчи след малко на скърцащия със зъби Едуард четири хартийки, за чиято обща стойност днес човек едва ли би могъл да купи няколко кокала с малко месо по тях.
Привечер. Седя до прозореца в своята стая над канцеларията. Къщата е ниска, ъгловата и стара. Както и цялата тази част от улицата, тя по-рано е принадлежала на черквата, която се намира на един площад на края на улицата. В нея са живели свещеници и църковни служители; но от шестдесет години насам къщата е собственост на фирмата Крол. В същност тя се състои от две ниски постройки, разделени от една сводеста врата и входа; във втората живее пенсионираният фелдфебел Кнопф с жена си и трите си дъщери. След това идва хубавата, стара градина с нашата изложба на надгробни камъни, а вляво отзад има и нещо като двуетажна дървена барака. Долу в бараката работи нашият скулптор Курт Бах. Той моделира скърбящи лъвове и политащи орли за военните паметници, които продаваме, и рисува надписите върху надгробните камъни, които след това ще бъдат издълбани от каменоделеца. През свободното си време свири на китара, скита и мечтае за златните модели на прочутия Курт Бах от един по-късен период, който никога няма да настъпи. Тридесет и две годишен е.
Горния етаж на бараката сме дали под наем на дърводелеца на ковчези Вилке. Вилке е слаб, сух мъж, за когото никой не знае дали има или няма семейство. Отношенията ни с него са приятелски, както всички отношения, които почиват на взаимна изгода. Ако се яви някой съвсем пресен мъртвец, който още няма ковчег, ние препоръчваме Вилке или му известяваме да се погрижи; и той постъпва така с нас, щом узнае за покойник, който още не е грабнат от хиените на конкуренцията; защото борбата за умрелите е жестока и се води до последна капка кръв. Търговският пътник Оскар Фукс от фирмата „Холман и Клоц“ — нашата конкуренция — използува дори лук. Преди да отиде в някоя къща, където има покойник, той изважда от джоба си няколко нарязани глави лук и ги мирише дотогава, докато очите му се налеят със сълзи. После влиза вътре, слага си маската на съчувствие към скъпия покойник и се опитва да сключи сделка. Затова го наричат Оскар Сълзата. Чудно, но ако опечалените полагаха приживе за някои умрели само половината от грижите, които полагат за тях след смъртта им, когато те вече нямат нужда от тези грижи, покойниците сигурно с удоволствие щяха да се откажат и от най-скъпия мавзолей; но такъв е човекът — само като загуби нещо, го оценява истински.
Улицата безшумно се изпълва с прозрачния дим на здрача. У Лиза вече свети; но сега пердетата са спуснати — знак, че касапинът на коне е там. До нейната къща започва градината на винарския търговец Холцман. Над стените виси люляк, а от склада се носи прясната кисела миризма на бъчвите. От вратата на нашата къща излиза пенсионираният фелдфебел Кнопф. Той е слаб мъж с каскет и бастун; въпреки професията си и при все че освен устава за строевата подготовка никога не е прочел нито една книга, прилича на Ницше. Кнопф върви надолу по Хакенщрасе и на ъгъла на Мариешцрасе завива наляво. Към полунощ той ще се върне, този път отдясно — с това е приключил обиколката си на кръчмите в града, която, както е редно за един стар войник, извършва методично. Кнопф пие само ракия, и то от ръж или от жито, нищо друго. Затова пък е най-големият й познавач, който съществува. В града има три или четири фирми, които варят ракия от ръж или жито. За нас всички техни ракии имат почти еднакъв вкус. Но не и за Кнопф; той ги различава още по миризмата. Четиридесет години неуморна работа са направили езика му толкова изтънчен, че той може да разпознае дори при един и същ вид ракия от коя кръчма е. Кнопф твърди, че избите не били еднакви и той можел да ги различава. Разбира се, това не се отнася за бутилираната ракия, а само за наливната. Обзалагал се е много пъти и е печелил.