— Днес на обед ще имате възможност да се убедите в това — заявява той. — Майка и дъщеря ще дойдат заедно да обядват.
Искам да си отида; но нещо ме кара да остана. Когато човек може сам да се измъчва, той не пропуска така лесно никой удобен случай. Появява се Бодендик, който е смайващо човечен. После идват майката и дъщерята; започва плосък, цивилизован разговор. Майката е на около четиридесет и пет години, леко закръглена, с обикновена хубост и сякаш е натъпкана с незначителни, завършени фрази, които без мъка се леят от устата й. За всяко нещо има готов отговор, без да се замисля.
Наблюдавам Женевиев. Понякога, съвсем за кратко, мисля, че виждам да изплува в чертите й като удавник любимото, диво и разстроено друго лице; но то веднага пак загубва очертанията си в еднообразния поток на разговора за това, колко е модерен санаториумът — двете дами не употребяват друга дума, — за хубавия изглед, за стария град, за различни чичовци и лели в Страсбург и Холандия, за тежките времена, за необходимостта да се вярва, за качеството на лотарингското вино и за красивия Елзас. Нито дума за онова, което някога толкова ме смая и развълнува. То е потънало, като че никога не е съществувало.
Скоро се сбогувам.
— Сбогом, госпожице Терховен — казвам аз. — Както чувам, тази седмица си заминавате.
Тя кима утвърдително.
— Няма ли да дойдете тази вечер още веднъж? — пита ме Вернике.
— Да, ще дойда за вечерната молитва.
— И вие ще дойдете на чашка при мене. Нали, уважаеми госпожи?
— С удоволствие — отвръща майката на Изабела. — Ние и без това ще отидем на вечерната молитва.
Вечерта минава още по-лошо от обеда. Меката светлина мами. Видях Изабела в параклиса. Светлината на свещите трептеше над косите й. Тя почти не помръдваше. При звуците на органа лицата на болните наоколо изглеждаха като светли, плоски месечини. Изабела се молеше; тя беше здрава.
И после не става по-добре. Удава ми се да срещна Женевиев при изхода на параклиса и да повървя пред другите малко насаме с нея. Минаваме по алеята. Аз не зная какво да й кажа. Женевиев се загръща с палтото си.
— Колко хладно става вечер.
— Да. Тази седмица ли ще заминете?
— Бих искала. Отдавна не съм си била в къщи.
— Радвате ли се?
— Разбира се.
Няма какво повече да й кажа. Но не мога да дойда на себе си — походката е същата, лицето в тъмнината, неясното предчувствие.
— Изабела — казвам преди да излезем от алеята.
— Какво, моля? — пита учудено тя.
— Ах — продължавам аз. — Това беше само едно име.
Тя за момент забавя стъпките си.
— Вие сигурно грешите — отвръща тя. — Моето собствено име е Женевиев.
— Да, разбира се. Изабела беше само името на една друга жена. Понякога говорехме за нея.
— Така ли? Може би. Човек говори за толкова много неща — обяснява Женевиев с извинителен тон. — Тогава се забравят някои работи.
— О, да.
— Вие познавахте ли я?
— Да, донякъде.
Тя се засмива тихо.
— Колко романтично. Извинете, че не си спомних веднага. Сега ми идва на ум.
Аз се взирам в нея. Тя не си спомня нищо, виждам това. Лъже, за да не бъде неучтива.
— Толкова много неща се случиха през последните седмици — казва Женевиев леко и с известно чувство на превъзходство. — Възможно е човек да се позабърка. — И после, за да поправи неучтивостта си, пита: — А какво стана напоследък?
— За кое питате?
— За това, което разправихте за Изабела.
— О, нищо! Нищо особено! Тя умря. Женевиев се спира уплашена.
— Умряла? Колко жалко! Извинете, не знаех…
— Няма значение. И аз я познавах само бегло.
— Неочаквано ли умря?
— Да — отвръщам аз. — Но така, че съвсем не забеляза. В това има нещо ценно все пак.
— Разбира се — тя ми подава ръка. — Искрено съжалявам. — Ръката й е твърда, тясна и хладна. Тя вече не гори в треска. Това е ръката на млада дама, която е допуснала малка грешка и пак е намерила верния тон.
— Хубаво име: Изабела — казва Женевиев. — По-рано винаги съм мразила собственото си име.
— Сега не го ли мразите вече?
— Не — отвръща любезно Женевиев.
Тя продължава да е любезна. Това е обичайната учтивост, проявявана към хората от някой по-малък град, с който сме временно и скоро пак ще забравим. Изведнъж чувствувам, че костюмът, който шивачът Сулцблик ми направи от стара военна униформа, ми CTOHI лошо. Женевиев, напротив, е облечена много добре. Тя винаги е била облечена добре; но това никога не ми е правило толкова силно впечатление. Женевиев и майка й са решили да отидат най-напред в Берлин за няколко седмици. Майката е извънредно сърдечна.
— Театрите! И концертите! Човек винаги толкова се ободрява, когато отиде в някой наистина голям град. И магазините! Новите моди!