Тя милва ръката на Женевиев.
— Там съвсем ще се разглезим, нали?
Женевиев кима. Вернике сияе. Те успяха да я смачкат. Но какво е това, което унищожиха? — мисля аз. — Може би то съществува у всеки от нас, скрито, покрито, а какво е в действителност? Не съществува ли то и у мен? И дали там то също е било смачкано, или пък никога не е било на воля? Съществува ли то — дали е нещо, което е било преди мен, ще бъде след мен и дали е по-важно от мен? Или всичко е само едно многозначително наглед безредие, едно объркване на сетивата, заблуда, безсмислица, която ни изглежда дълбокомислие, както твърди Вернике? Но защо тогава обичах тъкмо това нещо, защо то ме връхлетя, както леопард връхлита върху говедо, защо не мога да го забравя? Въпреки твърдението на Вернике, не беше ли така, сякаш в някакво затворено помещение някой бе отворил врата и се бяха мярнали дъжд, светкавици и звезди. Ставам.
— Какво ви е? — пита ме Вернике. — Неспокоен сте като… — той не се доизказва, но след това продължава: — Като курса на долара.
— Ах, доларът — казва майката на Женевиев и въздиша. — Цяло нещастие! За щастие вуйчо Гастон…
Аз не чувам вече какво е направил вуйчо Гастон. Изведнъж се озовавам вън и помня само, че казах на Изабела:. „Благодаря за всичко“, а тя учудено ме запита: „Но за какво?“
Бавно вървя надолу по хълма. „Лека нощ, ти, сладко, лудо сърце — мисля аз. — Сбогом, Изабела! Ти не си — се удавила, изведнъж разбрах това. Не си загинала и не си умряла! Ти само си се оттеглила, отлетяла си, но даже и това не си сторила: ти изведнъж си станала невидима като древните богове, дължината на една вълна се е променила, а ти все още съществуваш, но си неуловима, винаги те е имало и никога няма да загинеш, всичко е непрекъснато на мястото си, никога нищо не загива, светлини и сенки само се носят над всичко, но той винаги съществува — образът преди раждането и след смъртта; понякога ни се мярва в това, което смятаме за живот, ослепява ни за секунда, и никога след това ние не сме вече съвсем същите!“
Забелязвам, че вървя по-бързо. Дишам дълбоко, а след това тичам. Мокър съм от пот, гърбът ми е мокър, стигам до портата и пак се връщам, все още имам чувството, че преживявам някакво могъщо освобождение; всички оси изведнъж се завъртат през сърцето ми, раждане и смърт са само думи, дивите гъски летят над мене от сътворението на света, няма вече въпроси и отговори. „Сбогом, Изабела! Привет на тебе, Изабела! Сбогом, живот! Привет на тебе, живот!“
Много по-късно забелязвам, че вали. Вдигам лицето си срещу капките и усещам вкуса им. После отивам към портата. Там чака една фигура, която мирише на вино и тамян. Минаваме заедно през портата. Пазачът я затваря след нас.
— Е, сега? — пита ме Бодендик. — Откъде идете? Бога ли търсехте?
— Не. Аз го намерих.
Бодендик премигва недоверчиво под широкополата си мека шапка.
— Къде? В природата ли?
— И аз не зная къде. Той на определени места ли се намира?
— В олтара — измърморва Бодендик и посочва надясно. — Аз ще мина по този път. А вие?
— По всички пътища — отвръщам аз. — По всички пътища, господин викарий.
— Все пак не сте пили чак толкова много — мърмори той зад мен изненадан.
Връщам се в къщи. Зад вратата някой скача върху мене.
— Пипнах ли те най-сетне, мръсник такъв?
Отърсвам непознатия и мисля, че това е някаква шега. Но той в миг се изправя и пак ме блъска с глава в стомаха. Залитам срещу обелиска, но успявам да ритна моя нападател в корема. Ритникът не е достатъчно силен, защото в същото време падам. Мъжът отново се хвърля върху мене и аз разпознавам касапина на коне Вацек.
— Вие полудял ли сте? — питам го аз. — Не виждате ли кого нападате?
— Виждам! — Вацек ме хваща за гърлото. — Виждам те, мършо! Но с тебе сега е свършено.
Не зная дали е пиян. Нямам и никакво време да мисля върху това. Вацек е по-дребен от мене, но има мускули като бик. Успявам да се 5 преметна назад и да го притисна до обелиска. Той ме поотпуска, аз се метвам заедно с него настрана и удрям главата му в цокъла на обелиска, Вацек съвсем ме пуска. За всеки случай го блъсвам и с рамо под брадата, ставам, отивам до вратата и светвам лампата.
— Защо беше всичко това? — питам го аз.
Вацек бавно се надига. Още е малко зашеметен и клати глава. Наблюдавам го. Той изведнъж се втурва пак с глава напред към стомаха ми. Аз се отдръпвам, слагам му крак и той отново полита с глух удар върху обелиска, този път върху полирания междинен цокъл. Всеки друг би паднал в безсъзнание; Вацек едва залита. Той се обръща и държи нож в ръката си. Дълъг остър касапски нож, който виждам на електрическата светлина. Той го е изтеглил от ботуша си и се втурва срещу мене. Не правя никакъв опит да се проявявам с ненужни подвизи; срещу човек, който знае да борави с нож като касапин на коне, това ще бъде самоубийство. Скачам зад обелиска; Вацек след мене. За щастие, аз съм по-бърз и по-ловък от него.