— Тя ми казва това, но…
Ножът увисва надолу. Вземам снимката на Герда и пристъпвам около обелиска към Вацек.
— Така — казвам му аз. — Сега можете да ме мушкате колкото искате. Но ние можем и да си поговорим. Какво желаете? Да намушкате един човек, който няма нищо общо с жена ви?
— Не искам това — отвръща Вацек след малко. — Но…
Оказва се, че вдовицата Конерсман му е отворила очите. Аз съм леко поласкан от това, което тя е предполагала: че в цялата къща само аз мога да бъда престъпникът.
— Човече — казвам на Вацек. — Ако знаехте къде ме тегли сърцето! Тогава не бихте ме подозирали. Впрочем, сравнете дори фигурата. Не ви ли се хвърля нещо в очи?
Вацек се блещи в снимката на Герда, на която е написано: „На Лудвиг с любов от Герда.“
Какво ли може да му се хвърли в очи с неговото едно око?
— Прилича на вашата жена — казвам аз. — Еднакъв ръст. Впрочем, вашата жена има ли ръждиво-червено, широко палто, почти като пелерина?
— Разбира се — отвръща Вацек, отново леко опасен. — Има. Защо?
— Тази дама също има такова палто. Те могат да се купят във всички големини при Макс Клайн, на главната улица. Точно сега са на мода. Е, а старата Конерсман недовижда. Ето ни разрешението на въпроса.
Старата Конерсман има очи като ястреб; но какво ли не вярва един рогоносец, когато иска да вярва.
— Тя се е припознала — казвам аз. — Ето, тази дама е идвала няколко пъти да ме посети. Тя има ли право на това, или не?
С това улеснявам Вацек. Той трябва да отговори само да или не. Този път дори трябва само да кимне с глава.
— Добре — продължавам аз. — И затова насмалко щях да бъда намушкан с нож през нощта.
Вацек с мъка се отпуска на стъпалата на стълбището.
— Ама и ти, приятелю, хубаво ме нареди! Я ме виж!
— Нали окото ти все още си е на мястото!
Вацек опипва засъхващата черна кръв.
— Вие скоро ще влезете в затвора, ако продължавате така — казвам аз.
— Какво да правя? Такава ми е природата.
— Намушкайте самия себе си, щом трябва да мушкате. Това ще ви спести маса неприятности.
— Понякога ми се иска да го свърша! Какво да правя, друже? Аз съм луд по жена си. А тя не може да ме търпи.
Чувствувам се изведнъж трогнат, уморен, и се отпускам до Вацек на стълбите.
— Виновен е занаятът ми — казва той отчаян. — Тя мрази миризмата ми. Но човек мирише на кръв, щом дълго време коли коне.
— Нямате ли друг костюм? Който може да обличате, когато си тръгвате от кланицата?
— Не върви. Другите касапи ще помислят, че искам да изглеждам по-изтънчен от тях. Миризмата прониква във всичко. Задържа се дълго.
— Къпете ли се?
— Да се къпя? — пита Вацек. — Къде? В градската баня? Тя е затворена, когато сутрин в шест часа се връщам от кланицата.
— Няма ли душове в кланицата?
Вацек клати глава.
— Само маркучи за измиване на пода. Есента е вече много напреднала, за да ги използувам.
Разбирам го. Ледено-студена вода през ноември не е никакво удоволствие. Ако Вацек беше Карл Брил, сигурно нямаше да има никакви грижи. Карл през зимата разчупва леда на реката и плува в нея заедно с хората от своя клуб.
— Не може ли да вземате вода от тоалетната? — питам аз.
— Не мога да опитам това. Другите биха ме сметнали за педераст. Вие не познавате хората от кланицата!
— А какво ще стане, ако си промените професията?
— Не ме бива за нищо друго — казва мрачно Вацек.
— Станете търговец на коне — предлагам аз. — То е нещо подобно.
Вацек махва с ръка отрицателно. Ние седим известно време. „Какво ли ме интересува всичко това? — мисля си аз. — И как може да му се помогне? Лиза обича «Червената мелница». На нея не й е толкова до Георг; главното е стремежът й да избяга от своя конски касапин.“ — Трябва да станете кавалер — казвам в заключение. — Печелите ли добре?
— Не лошо.
— Тогава имате шансове. Всеки втори ден в градската баня и един нов костюм, който ще обличате само в къщи. Няколко ризи, една или две вратовръзки! Можете ли да си набавите това?
Вацек се замисля върху думите ми.
— Мислите ли, че ще помогне?
Спомням си за себе си тази вечер — под изпитателните очи на госпожа Терховен.
— Човек се чувствува по-добре в нов костюм — отвръщам аз. — Това го разбрах от личен опит.
— Наистина ли?
— Наистина.
Вацек вдига очи заинтригуван.
— Но вие имате безупречен вид.
— Зависи. За вас — да. За други хора — не. Това го забелязах.
— Наистина ли? Скоро?
— Днес — казвам аз. Вацек зяпва.
— Гледай ти! Ами че тогава ние сме почти като братя. Да се чудиш!