— Ела, Ролф! — казва тя и ме хваща под ръка.
Още веднъж се опитвам да отбягна това омразно име.
— Не съм Ролф — обяснявам й — аз съм Рудолф.
— Ти не си Рудолф.
— Все пак съм Рудолф! Рудолф, Еднорогият.7
Тя ме нарече веднъж така. Ала нямам късмет. Тя се усмихва, както човек се усмихва на някое вироглаво дете.
— Ти не си Рудолф и не си Ролф. Но не си и това, за което се мислиш. А сега ела, Ролф!
Поглеждам я. За момент отново имам чувството, че не е болна, а само се преструва.
— Не бъди скучен — казва тя. — Защо искаш да си все същият?
— Вярно, защо? — отвръщам изненадан. — Имаш право! Защо човек иска това? Какво има толкова да опазваме в себе си? И защо човек важничи толкова много?
Тя кимва.
— Ти и докторът! В края на краищата вятърът все пак вее над всичко. Защо не искате да го признаете?
— И докторът ли? — питам аз.
— Да, оня, който се нарича така. Какво ли не иска от мене. При това нищо не знае. Нито дори как изглежда тревата нощем, когато не я гледаш.
— Че как може да изглежда? Навярно е сива или черна. Или е сребърна, ако луната свети.
Изабела се смее.
— Така си и мислех! И ти не знаеш. Също както доктора!
— Как изглежда тогава?
Тя се спира. Вятърът духва и край нас прелитат пчели и ухание на цветя. Жълтата рокля се вее като корабно платно.
— Никаква я няма — казва Изабела.
Продължаваме по-нататък. Някаква възрастна жена в болнични дрехи минава край нас по алеята. Лицето й е зачервено и лъщи от сълзи. Двама безпомощни роднини вървят до нея.
— А какво има, щом тревата я няма? — питам аз.
— Нищо. Само когато я погледнеш, тя е там. Понякога, когато човек се обърне много бързо, може все още да я спипа.
— Как? Че не е там?
— Не, но как изведнъж притихва на мястото си, тревата и всичко, което е зад тебе. Като слуги, които са отишли да танцуват. Трябва много бързо да се обърнеш, тогава ще ги спипаш — иначе ще са вече по местата си и ще се правят на невинни, като че никога не са се махали.
— Кой, Изабела? — питам много предпазливо.
— Нещата. Всичко, което е зад тебе. Та то само чака да се обърнеш, за да изчезне!
За миг обмислям това. „Все едно, че зад тебе вечно зее пропаст“ — казвам си аз.
— И мен ли ме няма вече, щом се обърнеш? — питам Изабела.
— И теб. Няма те.
— Я гледай — казвам малко огорчен. — Но за себе си аз съм непрекъснато тук. Колкото и бързо да се обърна.
— Ти се обръщаш на погрешната страна.
— Има ли и страни?
— За тебе още има, Ролф!
Отново трепвам при споменаването на омразното име.
— А за тебе? Как е при тебе?
Тя ме поглежда и се усмихва разсеяно, сякаш не ме познава.
— Аз ли? Та аз изобщо не съществувам!
— Така ли? За мен ти съществуваш достатъчно. Изражението й се променя. Разпознава ме отново.
— Вярно ли е това? Защо не ми го казваш по-често?
— Постоянно ти го казвам.
— Недостатъчно. — Тя се обляга на мен. Усещам диханието й и гърдите й под тънката коприна. — Никога не е достатъчно — казва тя с въздишка. — Защо никой не знае това? Ах, вие, статуи!
„Статуи — мисля си пак. — Какво друго ми остава?“ Поглеждам я — тя е красива и вълнуваща, усещам я, и всеки път, когато съм заедно с нея, сякаш хиляди гласове телефонират по жилите ми, ала изведнъж млъкват, като че са били свързани погрешно, а аз не мога да се съвзема и не се получава нищо друго освен объркване. Не е възможно мъж да пожелава луда жена. Може би е възможно; но аз не мога. Все едно да пожелаеш автоматична кукла. Или някого, който е хипнотизирай. Но това не пречи да усещаш неговата близост.
Зелените сенки на алеята се отдръпват и пред нас се откриват лехите на лалетата и нарцисите, целите в слънце.
— Трябва да си сложиш шапката, Изабела! — казвам аз. — Докторът иска така.
Тя хвърля шапката си сред цветята.
— Докторът! Какво ли не иска той! Той иска да се ожени за мене, но сърцето му е умряло от глад. Той е кукумявка, която се поти.
Не вярвам, че кукумявките могат да се потят. Но при все това образът убеждава. Изабела стъпва като танцьорка между лалетата и прикляква.