Съдбоносният миг е отминал. Поглеждам с благодарност Георг. Аз му измених, защото трябваше да му изменя, и той ме разбра. Георг остава сам.
— Ще ми дойдеш на гости — казвам му аз. — Тогава ще те запозная със знатните дами и филмовите актриси в Берлин.
— Момчета, това се казват планове — казва ми Ризенфелд. — Къде се бави виното? Нали току-що ви спасих живота.
— Кой кого в същност спасява? — питам аз.
— Всеки спасява веднъж някого — казва Георг. — Точно както всеки убива веднъж някого. Дори когато не съзнава това.
Виното е на масата. Едуард се появява. Той е бледен и смутен.
— Дайте ми и на мене една чаша.
— Махай се оттук! — казвам му аз. — Готованец! Можем и сами да си пием виното.
— Не затова. Бутилката е от мене. Аз я плащам. Хайде, дайте ми една чаша. Трябва да пия нещо.
— Искаш да ни почерпиш една бутилка? Помисли какво казваш!
— Помислих. — Едуард сяда. — Валентин е мъртъв — заявява той.
— Валентин? Че какво му се е случило?
— Сърдечен удар. Току-що ми съобщиха по телефона.
Едуард посяга към една чаша.
— И затова ли искаш да пиеш, негодник такъв? — казвам аз възмутен. — Защото се отърва от него?
— Кълна ви се, не! Не за това. Нали той ми спаси живота.
— Как? — обръща се Ризенфелд към Едуард. — И на вас ли?
— Разбира се, че на мене, на кого другиго?
— Какво става тук? — пита Ризенфелд. — Да не сме в някой клуб на спасители?
— Такова е времето — отвръща Георг. — През тези години много хора бяха спасени. И много не бяха спасени.
Заглеждам се в Едуард. Действително в очите му има сълзи; но може ли човек да го разбере?
— Не ти вярвам — казвам му аз. — Ти винаги му пожелаваше да умре! Много често съм те чувал. Искаше да икономисваш проклетото си вино.
— Кълна ви се, че не е така! По някой път съм го казвал само ей тъй… Но не на сериозно! — Сълзите в очите на Едуард наедряват. — Той действително ми спаси живота.
Ризенфелд става, f — До гуша ми дойде от този спасителски брътвеж! Следобед ще бъдете ли в канцеларията си? Добре!
— Не изпращайте вече никакви цветя, Ризенфелд — предупреждава го Георг.
Ризенфелд махва с ръка и изчезва с неопределен израз на лицето.
— Нека да пием по една чаша за Валентин — казва Едуард. Устните му треперят. — Кой можеше да помисли такова нещо! Изкара цялата война, а сега изведнъж, за една секунда, си отиде.
— Щом искаш да си сантиментален, нека да е истински — отвръщам аз. — Донеси една бутилка от онова вино, което никога не му даваше от сърце.
— Вярно, от йоханисбергското. — Едуард усърдно се надига и с патешки крачки се запътва за виното.
— Мисля, че е искрено опечален — казва Георг.
— Искрено опечален и искрено облекчен.
— Точно това искам да кажа. Обикновено не може и да се изисква повече.
Седим известно време, без да говорим.
— В същност не се ли случиха прекалено много неща в момента, а? — казвам най-сетне аз.
Георг ме поглежда.
— Наздраве! Все някой път трябваше да си отидеш. А Валентин? Той живя няколко години по-дълго, отколкото бихме допуснали през хиляда деветстотин и седемнадесета година.
— Това се отнася до всички ни.
— Да, и затова би трябвало да се възползуваме.
— Не постъпваме ли така? Георг се засмива.
— Да — ако в момента човек не желае нищо друго, освен това, което тъкмо прави.
Аз отдавам чест.
— Тогава не съм направил нищо от себе си. А ти?
Георг намигва.
— Ела, да се махнем оттук, преди Едуард да се е върнал. По дяволите и той, и виното му!
— Моя нежна — казвам срещу стената в тъмното. — Моя нежна и буйна, мимоза и бич, колко безразсъден бях, когато исках да те притежавам! Нима може да се затвори вятърът? Какво ще стане тогава от него? Застоял въздух. Върви, върви по твоя път, върви към театрите и концертите, омъжи се за някой запасен офицер и директор на банка, за някой победител в инфлацията, върви, младост, която напускаш само този, който иска да те напусне, знаме, което се вее, но което никой не може да улови, ти, корабно платно пред много лазур, ти, фата моргана, ти, игра на пъстри думи! Върви, Изабела, върви, моя младост, която дойде много късно, която ми възвръщаше загубеното, която притеглих към себе си отвъд една война, ти, моя младост, която беше събрала прекалено много знание и прекалено много житейска мъдрост, върви си, вървете си и двете — и аз ще си вървя, ние няма за какво да се упрекваме, пътищата ни са различни, но и това е само привидно, защото никой не може да измами смъртта, а може само да устои пред нея.
На добър час! Ние всеки ден умираме малко повече, но и всеки ден живеем малко повече; научих това от вас и не искам да забравя, че няма унищожение, и който не иска да задържи нищо, притежава всичко, на добър час, аз ви целувам с празните си устни, прегръщам ви с ръцете си, които не могат да ви задържат, прощавайте, сбогом, вие в мене, които ще си останете същите, докато не ви забравя…