В този момент прозвучава остро изплющяване. Обръщаме се изненадани. Лиза е ударила някого.
— Проклет пияницо! — казва спокойно тя. — Така ли се грижиш за дом и жена…
— Ти… — гьргори фигурата.
Ръката на Лиза удря шамар за втори път. И сега изведнъж се развързва възелът на спомените ми. Вацек! Той стои пред нас и някак особено се е хванал за задника.
— Моят мъж! — казва Лиза така, че да бъде чута от всички на Новия пазар. — За такова нещо съм омъжена.
Вацек не отговаря. Той е целият в кръв. Старата рана на челото, която аз му нанесох, пак се е отворила. Освен това кръв тече и от косата му.
— Вие ли свършихте тази работа? — питам тихо Ризенфелд. — С адвокатската чанта?
Той потвърждава с глава и внимателно наблюдава Вацек.
— Как се срещат понякога хората — казва Ризенфелд.
— Какво има на задника му? — питам аз. — Защо си го държи?
— Ужилила го е оса — отвръща Рене дьо ла Тур и отново забожда една дълга игла за шапка в сиво-синята кадифена баретка върху къдриците си.
— Моите почитания! — Аз се покланям пред нея и се приближавам до Вацек. — Така — казвам му аз, — сега зная кой ме блъсна с глава в корема! Това ли ви е благодарността за моите напътствия как да живеете по-добре?
Вацек се втренчва в мен.
— Вие ли сте? Не ви познах! Боже мой!
— Той никога никого Не може да познае — заявява саркастично Лиза.
Вацек представлява жалка гледка. При това забелязвам, че действително е последвал моите съвети. Подстригал е гривата си късо, но това е дало възможност на Ризенфелд да му нанесе по-жесток удар, — облякъл е дори бяла, нова риза, но с това е постигнал само едно: че кръвта личи на нея много по-ясно отколкото на всяка друга. Той е просто неудачник!
— Да си вървим! Проклет пияница и побойник! — казва Лиза и тръгва.
Вацек послушно я следва. Те минават през Новия пазар — една самотна двойка. Никой не тръгва след тях. Георг помага на Лоц отново да закрепи криво-ляво изкуствената си ръка.
— Елате — казва Ледерхозе. — В моето заведение можем още да пием. Само нашата компания!
Сядаме за известно време с Бодо и неговото дружество. След това си тръгваме към къщи. Утрото неусетно възхожда сиво. Едно вестникарче минава покрай нас.
Ризенфелд му махва с ръка и купува вестник. С едри букви на първата страница пише:
Край на инфлацията! Един билион е една марка!
— Е, сега? — казва ми Ризенфелд.
Аз кимам.
— Момчета, изглежда наистина съм фалирал — заявява Вилц. — Аз спекулирах все още с ниската стойност на марката. — Той поглежда тъжно своя костюм, а след това Рене. — Е, отдето дошло, там отишло… Какво значение имат парите? Нали?
— Парите са много важно нещо — отвръща хладно Рене. — Особено когато ги нямаш.
Георг и аз вървим по Мариенщрасе.
— Странно, че Вацек яде бой от мене и Ризенфелд — казвам аз. — А не от тебе. Щеше да бъде по-естествено, ако ти и той се бяхте били.
— По-естествено, да; но не по-справедливо.
— По-справедливо ли? — питам Георг. — В твърде особен смисъл. Сега съм много уморен, за да го доловя. Мъже с плешиви глави не би трябвало вече да се бият. Те би трябвало да философствуват.
— Тогава ти предстои много самотен живот. Времето, изглежда, е за бой.
— Не вярвам. Свършва някакъв отвратителен карнавал. Днешният ден не прилича ли на някоя космическа „чиста сряда“40? Един грамаден сапунен мехур се е спукал.
— Е? — казвам аз.
— Е? — отвръща Георг.
— Някой друг ще надуе нов, по-грамаден мехур.
— Може би.
Ние сме в градината. Млечното утро тече сиво около кръстовете. Най-младата дъщеря на Кнопф се показва, полусънена. Тя ни е очаквала.
— Татко каза, че за дванайсет билиона можете да купите обратно надгробния камък.
— Кажете му, че ние предлагаме осем марки. И то само днес до обед. Пари ще се намират мъчно.
— Какво? — пита Кнопф от спалнята си. Той е подслушвал.
— Осем марки, господин Кнопф! А днес следобед само шест. Парите спадат. Кой би помислил това, нали? Спадат, вместо да се покачват.
— По-добре да си го задържа за вечни времена, проклети мародери! — казва с прегракнал глас Кнопф и хлопва прозореца.
XXV
Верденбрюкският клуб на поетите ми дава прощална вечеря в старогерманския салон на „Валхала“. Поетите са неспокойни и се правят на развълнувани. Хунгерман пръв се приближава до мене.
— Ти познаваш моите стихове. Сам си казвал, че те били едно от най-силните ти поетични преживявания.
По-силни от стиховете на Стефан Георге.
Той ме гледа напрегнато. Никога не съм казвал такова нещо. Бамбус го е казвал; затова пък Хунгерман е казвал на Бамбус, че го смята за по-значителен поет от Рилке. Но не възразявам. Виждам, че поетът на Казанова и Мохамед е изпълнен с очакване. / — Е добре — продължава Хунгерман, но се отплесва. — Откъде впрочем имаш този нов костюм?
40
„Чиста сряда“ (Aschermittwoch) — денят на завършването на карнавала; отговаря на нашенския „чист понеделник“ — първият понеделник през великите пости. — Б. пр.