— Купих го днес от един швейцарски хонорар — отвръщам аз със скромността на паун. — Това е първият ми нов костюм, откакто бях войник на негово величество. Не е преправена военна дреха. Истински цивилен костюм! Инфлацията премина!
— Швейцарски хонорар ли? Ти, значи, вече имаш международна известност? Е, да — казва Хунгерман изненадан и веднага пита леко ядосан: — От някой вестник ли?
Аз кимвам.
Авторът на „Казанова“ махва пренебрежително.
— Веднага се сетих! Моите произведения, разбира се, не са за всекидневна употреба. В краен случай са подходящи за първостепенни литературни списания. Преди малко исках да кажа, че един том мои стихове за нещастие излезе от печат преди три месеца при Артур Бауер във Верденбрюк! Цяло престъпление!
— Насила ли те накараха?
— Да, морално. Бауер ме излъга. Искаше да си направи голяма реклама, да разшири издателството си, да издаде Мьорике, Гьоте, Рилке, Стефан Георге, и преди всичко Хьолдерлин заедно с мен… а нищо не излезе от това.
— Той издаде Ото Бамбус — отвръщам аз.
Хунгерман махва с ръка.
— Бамбус, между нас казано, е бездарник и подражател. Само ми навреди. Знаеш ли колко е продал Бауер от моето произведение? Не повече от петстотин бройки!
Аз зная от Бауер, че цялото издание е било в двеста и петдесет бройки; продадени са двадесет и осем, от които Хунгерман тайно е закупил деветнадесет. И насилие е било упражнено не върху Хунгерман, а над Бауер. Хунгерман като учител по немски език в реалната гимназия изнудил Артур, защото иначе щял да препоръча друг книжар в своето училище.
— Сега ще бъдеш в Берлин, във вестника — заявява Хунгерман. — Нали знаеш, че дружбата между хората на изкуството е най-възвишеното благо!
— Зная. И най-рядкото.
— Там е работата. — Хунгерман изважда от джоба си едно томче свои стихове. — Заповядай… с посвещение.
Пиши за него в Берлин. И ми изпрати два авторски екземпляра. Аз пък ще ти остана верен тук във Верденбрюк. Дано да намериш там някой добър издател… Вече подготвям втория том стихове.
— Дадено.
— Знаех, че мога да се осланям на тебе. — Хунгерман тържествено ми стиска ръката. — Няма ли и ти да издадеш скоро нещо?
— Не. Отказах се.
— Как?
— Ще почакам още — казвам аз. — Искам най-напред да видя малко свят.
— Много мъдро! — натъртва Хунгерман. — Защо не постъпваха така повече хора, вместо да драскат глупости и по този начин да се пречкат на майсторите!
Той оглежда с остър поглед помещението. Очаквам от него някое весело намигване; но Хунгерман изведнъж става сериозен. За него аз съм се превърнал във възможност за сделка; затова е загубил тутакси чувството си за хумор.
— Не казвай на другите нищо за нашето споразумение — внушава ми той накрая.
— Разбира се — отвръщам аз и виждам как Ото Бамбус се промъква към мене.
Един час по-късно имам в джоба си „Гласове на тишината“ от Бамбус с ласкаво посвещение, заедно с машинописни копия от екзотичните сонети „Тигрицата“, които трябва да прокарам в Берлин; от Зомерфелд нося препис на неговата книга за смъртта в бели стихове; от други членове — копия на още десетина творби, а от Едуард — машинописното копие на неговия тържествен химн за смъртта на един приятел: сто шестдесет и осем реда, посветени на Валентин — другаря, съратника и човека. Едуард работи бързо.
Изведнъж всичко това изчезва.
Изчезва като инфлацията, която умря преди две седмици… или както детството, което от ден на ден бе удушавано във войнишкия шинел. Изчезва като Изабела.
Поглеждам лицата наоколо. Дали това са все още лица на удивляващи се деца, които устояват на хаоса или на чудото, или са вече лица на ревностни маниаци на тема дружества? Има ли в тях още нещо от вдъхновеното и ужасено лице на Изабела, или са само подражатели и бъбриви самохвалковци със зрънце талант, което всяка младост носи в себе си и чието постепенно отмиране те надуто и завистливо възпяват, вместо да го съзерцават мълчаливо и да спасят искрица от него в понататъшния си живот?
— Другари — казвам аз. — От днес нататък напускам вашия клуб.
Всички лица се обръщат към мене.
— Изключено! Ти оставаш член-кореспондент на клуба в Берлин — заявява Хунгерман.
— Напускам — казвам аз.
Един момент поетите мълчат. Те ме поглеждат. Дали се лъжа, или виждам в нечии очи нещо като страх пред някакво откритие?