— Ето, това е най-хубавото, което имаме — казвам аз.
— Черен, шведски гранит, кръст-паметник с два цокъла.
Такива вече няма, освен може би още два или три в целия град.
Жените разглеждат рисунката. Тя е една от последните ми рисунки. За надписа използувах майор Волкенщайн — загинал през 1915 година начело на своята бойна част, което би било от полза поне за убития дърводелец във Вюстринген.
— Католичка ли беше Малвина? — пита Фрици.
— Кръстът не е само за католици — отвръщам аз. Мамичката се почесва по главата.
— Не зная дали би й подхождало толкова религиозно нещо. Няма ли нещо друго? Нещо като естествена скала?
За миг дъхът ми спира.
— Щом искате нещо такова — казвам аз, — тогава имам нещо съвсем особено. Нещо класическо! Обелиск!
Зная, това е изстрел в неизвестното; но с пръсти, които изведнъж са станали много чевръсти от обзелата ме ловна треска, изваждам рисунката на ветерана и я слагам на масата.
Жените мълчат и я разглеждат. Аз се въздържам да говоря. Понякога човек има сляп късмет — в началото или на края, когато с детска лекота му се удават неща, които са отчаяли специалистите.
Фрици изведнъж се засмива.
— В същност не е лошо за коня — казва тя. Мамичката също тъй се ухилва.
— Колко струва това?
Откакто съм в предприятието, обелискът никога не е имал цена, защото всеки знаеше, че не се продава. Пресмятам бързо.
— Хиляда марки официално — казвам аз. — За вас, като приятели, шестстотин; за коня, като един от моите възпитатели, триста. Мога да си позволя да искам тази нищожна цена, тъй като и без това днес е последният ми ден в канцеларията, иначе щяха да ме уволнят. Плащане в брой, разбира се! И надписът отделно.
— Защо пък не? — казва Фрици.
— От мене дадено! — кима с глава маминката. Не мога да повярвам на ушите си.
— Значи, решено? — питам аз.
— Решено — отвръща мамичката. — Колко правят триста марки в гулдени?
Тя започва да отброява банкнотите. От часовника с кукувичка на стената птичката изскача и съобщава часа. Шест. Аз прибирам парите.
— По една ракия за бог да прости — казва мамичката. — За Малвина. Утре рано ще я погребем. Заведението пак ще ни трябва за утре вечер.
— Жалко, че не мога да остана за погребението — казвам аз.
Всички пием по един коняк, смесен с ментова ракия.
Мамичката си бърше очите.
— Мъчно ми е — казва тя.
На всички ни е мъчно. Ставам и се сбогувам.
— Георг Крол ще нареди да се сложи паметника — казвам аз.
Дамите кимат. Никога не съм виждал толкова вярност и доверие, както тук. Жените ми махат с ръка от прозорците. Договете лаят. Аз се завързвам покрай рекичката към града.
— Какво? — казва Георг. — Невъзможно!
Аз мълчаливо изваждам холандските гулдени и ги разстилам на писмената маса.
— Какво си продал за тях? — пита той.
— Почакай един момент!
Чувам звънче на велосипед. Веднага след това пред вратата прозвучава едно заповедническо покашляне. Грабвам банкнотите и ги пъхам отново в джоба си. Хайнрих Крол се показва на вратата, маншетите на панталоните му са леко изцапани с улична кал.
— Е? — питам аз. — Продадохте ли нещо?
Хайнрих ме гледа злобно.
— Я излезте вие и продавайте! При този фалит. Никой няма пари! А който има няколко марки, си ги стиска здраво!
— Излязох — отвръщам му аз. — И продадох.
— Тъй ли? Какво?
Обръщам се така, че да държа под око и двамата братя едновременно, и казвам:
— Обелиска!
— Дрън-дрън! — отсича Хайнрих. — Разправяйте си вицовете в Берлин!
— Наистина нямам вече нищо общо с вашето предприятие — заявявам аз, — тъй като днес на обед в дванайсет часа моята служба свърши. При все това за мене беше важно да ви покажа колко лесно нещо е да се продават паметници. Едно напълно ваканционно развлечение.
Хайнрих е готов да кипне, но с усилие се въздържа.
— Слава богу, няма още много да слушаме тези глупости! На добър път! В Берлин ще ви научат как да се държите.
— Той наистина е продал обелиска, Хайнрих — казва Георг.
Хайнрих недоверчиво се взира в него.
— Доказателства! — пухти той.
— Ето! — казвам аз и размахвам гулдените. — Дори в чужда валута!
Хайнрих опулва очи. След това сграбчва една от банкнотите, обръща я и проверява дали е истинска.
— Късмет — изскърцва накрая той. — Глупав късмет!
— Този късмет ни е от полза, Хайнрих — казва Георг.
— Без тази сума нямаше да можем да платим полицата, на която утре е падежът. По-добре да беше поблагодарил най-сърдечно. Това са първите истински пари, кои то получаваме. Ние страшно се нуждаем от тях.