— Чуваш ли ги?
— Разбира се — казвам с облекчение. — Всеки може да ги чуе. Това са звънчетата. Звънтят във Fis-Dur?8
— Какво е Fis-Dur?
— Музикална гама. Най-сладостната от всички. Изабела разперва широката си рокля над цветята.
— Дали звънят сега в мене?
Аз кимвам с глава и поглеждам тънкия й врат. „Всичко звъни в тебе“ — мисля си. Тя откъсва едно лале, разглежда разтворения цвят и месестото стебло, от което блика сок.
— Това тук не е сладко.
— Добре, тогава са звънчетата в C-Dur9.
— Трябва ли да е Dur?
— Може да бъде и Moll10.
— Не може ли и двете едновременно?
— В музиката не може — казвам аз, поставен на тясно. — В нея има принципи. Може само едното или другото. Или едното след другото.
— Едното след другото! — Изабела ме поглежда с леко презрение. — Все така извърташ, Ролф. Защо?
— И аз не зная. Бих искал да бъде другояче.
Тя изведнъж се изправя и захвърля лалето, което е откъснала. С един скок е вън от лехата и силно изтърсва роклята си. След това я дръпва нагоре и разглежда краката си. Лицето й е разкривено от отвращение.
— Какво се е случило? — питам уплашено. Тя посочва към лехата:
— Змии… Поглеждам към цветята.
— Тук няма змии, Изабела.
— Има! Ето! — Тя сочи лалетата. — Не виждаш ли какво искат? Аз разбрах.
— Нищо не искат. Това са цветя — казвам недоумяващо.
— Те ме докоснаха! — Тя трепери от отвращение и все още гледа втренчено към лалетата.
Хващам я за раменете и я обръщам така, че да не вижда вече лалетата.
— Сега ти се обърна — казвам аз. — И тях вече ги няма.
Изабела диша ускорено.
— Не им позволявай! Стъпчи ги, Рудолф!
— Няма ги вече. Ти се обърна и те изчезнаха. Както тревата нощем и предметите.
Изабела се обляга на мене. Изведнъж не съм вече Ролф за нея. Тя слага лицето си на рамото ми. Няма нужда вече да ми обяснява. Аз съм Рудолф и трябва да зная това.
— Сигурен ли си? — пита тя и аз чувствувам как сърцето й бие до ръката ми.
— Съвсем сигурен. Изчезнаха. Като слуги в неделен ден.
— Не им позволявай, Рудолф…
— Няма да им позволя — отвръщам аз и наистина не зная какво иска да каже тя. Но това не е и необходимо. Изабела вече се успокоява.
Ние бавно се връщаме.
Една милосърдна сестра с ниски токове се приближава към нас.
— Трябва да дойдете да ядете, госпожице.
— Да ям — казва Изабела. — Защо човек трябва да яде, Рудолф?
— За да не умре.
— Пак лъжеш — казва тя уморено, като че се обръща към някое непоправимо дете.
— Този път не лъжа. Този път казвам истината.
— Така ли? И камъните ли ядат?
— Камъните живеят ли?
— Ама разбира се! Най-интензивно от всичко. Толкова интензивно, че са вечни. Не знаеш ли какво е кристал?
— Само от уроците по физика. Това сигурно не е вярно.
— Чист екстаз — шепне Изабела. — Не, както това тук… — Тя сочи назад към лехите.
Прислужницата я хваща за ръка.
— Къде е шапката ви, госпожице? — пита тя след няколко крачки и се оглежда. — Почакайте, аз ще я донеса!
Прислужницата тръгва, за да вземе шапката от цветята. Зад нея Изабела забързва обратно към мене с унило изражение.
— Не ме оставяй, Рудолф! — шепне тя.
— Няма да те оставя.
— И не си отивай! Аз трябва да вървя сега. Те ще ме вземат. Но ти не си отивай!
— Няма да си отида, Изабела.
Прислужницата е спасила шапката и сега пристъпва с широките си ходила като съдбата.
Изабела стои неподвижно и ме гледа. Като че се разделяме завинаги. С нея всеки път е така — като че се разделяме завинаги. Кой знае каква ще бъде, когато дойда пак и дали изобщо ще ме познае тогава?
— Сложете си шапката, госпожице — казва прислужницата. Изабела взема шайката и я оставя да виси отпуснато на ръката си. Обръща се и тръгва към отделението, без да погледне назад.
Това започна така: в началото на март Женевиев ненадейно се приближи към мен в парка и ме заговори, сякаш се познавахме много отдавна. В това нямаше нищо необичайно — в лудницата не е необходимо хората да се представят един на друг; за тях не важат формалностите, те разговарят помежду си, без да има нужда от дълги предисловия. Всеки заговаря веднага за онова, което му е дошло на ум, и никой не се смущава, ако другият не го разбира — това е нещо второстепенно. Никой не иска да убеждава и обяснява: присъствуваш и говориш, а често двама души си говорят за съвсем различни неща и великолепно се разбират, защото не се вслушват какво казва другият. Например папа Григорий VII, дребно човече с разкривени навън крака, не спори. Той няма нужда да убеждава никого, че е папа. Папа е и толкоз, но големи грижи му създава Хенрих Лъв11, а мисли също за Каноса12 и по някой път говори за нея.
11
Германски феодален владетел от XII век, враждувал с император Фридрих Барбароса. — Б. пр.
12
Прочут замък в Северна Италия, в който папа Григорий VII приел в 1077 г. отлъчения от църквата германски император Хенрих IV, след като, според легендата, го накарал да чака на студа бос и гологлав цели три дни и три нощи. — Б. пр.