Полицаите са двама.
— Бодо! Викам аз разтревожено. — Не ги закачайте!
Не се противопоставяйте! Иначе ще отидете за няколко години в затвора!
Бодо махва успокоително с ръка и продължава да пее с широко отворена уста:
— Тишина, искаме да спим! — крещи вдовицата Конерсман.
— Хей, ало! — вика Лиза на полицаите. — Оставете певците на мира! Защо не вървите там, дето крадат?
Полицаите се объркват. Те заповядват още няколко пъти:
— Всички веднага с нас в участъка!
Но никой не се помръдва. Бодо запява втората строфа.
Полицаите най-сетне извършват това, което е по силите им — всеки арестува по един певец.
— Не се противопоставяйте! — викам аз. — Това е съпротива срещу държавната власт!
Певците не се съпротивляват. Те се оставят да ги отведат.
Останалите продължават да пеят, като че нищо не се е случило. Участъкът не е далече. Полицаите се връщат тичешком и арестуват още двама певци. Другите продължават да пеят; но първият тенор е вече много отслабнал. Полицаите арестуват отдясно наляво; на третия път отвеждат Вили и с това първият тенор замлъква. Ние подаваме от прозорците бутилки бира.
— Дръж се, Бодо! — казвам аз.
— Няма страшно! Борба до последния човек! Полицията идва пак и арестува от вторите тенори.
Нямаме повече бира и черпим с ракия. След десет минути пеят вече само басите. Те стоят, без да поглеждат как арестуват другите. Веднъж четох, че моржовете оставали също така безучастни, когато ловци избивали с колове съседите им… Аз пък видях как цели народи правеха същото през войната.
След около четвърт час Бодо Ледерхозе е сам. Изпотените, разярени полицаи галопират за последен път насам. Те вземат Бодо помежду си. Ние вървим подир него до участъка. Бодо продължава да си тананика самичък.
— Бетховен — казва той късо и продължава да си тананика: една самотна музикална пчела.
Но изведнъж като че еолови арфи му пригласят от безкрайна далечина. Ние се вслушваме. Сякаш става чудо, но като че наистина заедно с него тананикат ангели — от първи и втори тенор и от двата баса. Те ласкаво пърхат около Бодо и песента им става все по-ясна, колкото по-нататък отиваме, а когато завиваме край черквата, дори можем да разберем тези летящи, безплътни гласове. Те пеят „Свята нощ, във тая гръд…“ и на следващия ъгъл ни става ясно откъде идват: от полицейския участък, в който безстрашно стоят арестуваните другари на Бодо и продължават да пеят, без да ги е грижа за нищо. Бодо като диригент застава между тях, сякаш това е най-обикновеното нещо на света, и песента продължава да звучи: „Упокой след дълъг път…“ — Господин Крол, какво значи това? — пита смаян началникът на стражата. — Силата на музиката — отвръща Георг. — Прощална серенада за един човек, който тръгва по света. Нещо безобидно. В същност трябва да се насърчава.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— Смущават нощната тишина! — обяснява единият от полицаите.
— Щяха ли да смущават нощната тишина, ако пееха „Германия, Германия над всичко“? — питам го аз.
— Това щеше да бъде нещо друго!
— Който пее — не краде, не убива и не се опитва да събаря правителството — обяснява Георг на началника на стражата.
— Искате да арестувате целия хор, защото не прави това?
— Изхвърлете ги! — крясва началникът. — Но сега да мируват.
— Ще мируват. Вие не сте прусак, нали?
— Франконец.
— Така си и мислех — казва Георг.
Ние сме на гарата. Духа вятър и освен нас на перона няма никой.
— Ще ми дойдеш на гости, Георг — казвам аз. — Всичко ще направя, за да опозная жените на твоите блянове. Когато дойдеш, ще има две-три за тебе.
— Ще дойда.
Зная, че той няма да дойде — Но ти си задължен на твоя смокинг — казвам аз. — Къде другаде би могъл да го облечеш?
— Това е вярно.
Влакът забива две пламтящи очи в тъмнината.
— Дръж високо знамето, Георг! Ти знаеш, че сме безсмъртни.
— Безсмъртни сме. И ти не превивай врат. Толкова често си се спасявал, че имаш задължението да продължаваш да вървиш напред.
— Ясно — казвам аз. — Поне заради другите, които не се спасиха. Заради Валентин.
— Глупости. Просто, защото живееш.
Влакът с грохот влиза в гарата, като че го очакват петстотин души. А само аз чакам. Търся купе и се качвам. Купето мирише на сън и хора. Вдигам прозореца в коридора и се подавам навън.
— Когато човек се отказва от нещо, няма защо да го губи — казва Георг. — Само идиотите постъпват така.
— Кой говори за губене? — отвръщам аз, докато влакът потегля. — Тъй като и така и така губим накрая, можем да си позволим преди това да победим — както петнистите горски маймуни.