Фред Хойл
Черният облак
КНИГИ-ХИПОТЕЗИ
Не търсете името Фред Хойл в никакви литературни справочници — той никога не е бил професионален писател и не е имал подобни амбиции. През 50-те и 60-те години в научната фантастика се вля мощно течение — потокът на учените фантасти. Дори за известен период стана почти мода знаменити учени да сядат пред пишещата машина и да излагат своите научни теории и хипотези във вид на фантастични съчинения. Резултатите не бяха особено впечатляващи, повечето от тези книги са вече забравени. Изключение правят момее би само отделни творби на Норбърт Винер, Лео Сцилард, Джон Пирс, Ото Фриш и Фред Хойл.
И все пак на неговата популярност могат да завидят мнозина писатели. Едва ли има приятел на науките за небето, който да не е срещал неговите винаги оригинални и винаги интелигентни научни идеи. Почти половин век Хойл е „на гребена на вълната“ на модерната астрономия и астрофизика — оспорван, противоречив, често парадоксален, но винаги дълбок и точно затова внушаващ уважение и респект. И ако може да се спори дали научнофантастичните му произведения ще останат в златния фонд на жанра, научният му принос е неоспорим и непоклатим.
Фред Хойл е роден на 24 юни 1915 година в Йоркшър (Англия). През 1939 година завършва Кембриджския университет и оттогава неизменно работи там. До 1956 година преподава математика, след това — астрономия, а сега е директор на Института по теоретична астрономия. Член е на Лондонското кралско дружество, на много чуждестранни академии, носител е на най-високи научни отличия.
Особено голям е приносът на Хойл в разработването на теорията за еволюцията на звездите. В тази област той работи съвместно с Реймънд Литълтън и Мартин Шварцшилд, получените резултати днес се смятат за основополагащи. Неговите трудове върху ранните етапи от възникването на Слънчевата система, избухването на свръхнови, галактиките и галактичните купове, космическите лъчи и квазарите продължават да вълнуват учения свят.
Една хипотеза, създадена през 1948 година съвместно с Томас Голд, буквално взриви иначе спокойния свят на звездобройците и превърна името Хойл в „притча во язицех“. Знаем, че според съвременната космология наблюдаемата Вселена се разширява. От този факт, подкрепен наблюдателно, логично следва, че преди 15–20 милиарда години видимият свят е бил концентриран в едно особено физическо „зърно“, което се е взривило и което условно наричаме „начало“. Въпросното „начало“ обаче създава редица трудности в съвременното природознание и голям брой учени са доста неспокойни от съществуването му. От него произтичат много „неудобни“ въпроси, за които все още нямаме категорични отговори.
Хойл и Голд (по-късно към тях се присъединиха Паул Йордан и Херман Бонди) разработиха модел на стационарна Вселена, тоест Вселена, която не се разширява. За да има съгласие с наблюдателните данни, те въведоха редица допълнителни допускания, като раждане на вещество от вакуума, изменение масата на частиците, нарушаване на някои природни закони и т.н. Сега почти всички са на мнение, че този модел е неправдоподобен, не отговаря на реалното състояние на нещата, но се е оказал изключително полезен като критика на съществуващите възгледи и като евристичен ключ към нови решения.
Своята първа научнопопулярна книга Хойл написва още в 1950 година — „За природата на Вселената“. Оттогава те са десетки и са издавани в много страни по света. В 1955 година е публикувана и първата му научно-фантастична книга — романът „Черният облак“. През 1961 година английските телевизионни зрители с радост посрещат седемсерийният телевизионен филм „Андромеда“, написан съвместно с Джон Елиът и поставен от Майкъл Хейс и Норман Джоунс. В него се разказва за сигнали от съзвездието Андромеда, уловени и разчетени от изчислителна машина; за създаденото по данните от машината „синтетично“ момиче Андромеда, което става връзка между машината и околния свят. Като цяло сериалът е интересен и наситен със събития, макар да повтаря редица познати схеми. Година по-късно сценарият е преработен от двамата съавтори в роман. Пак тогава се появява и шестсерийно продължение, този път под режисурата на Джон Елиът.
По-късно Хойл започва да работи съвместно със своя син Джефри (роден в 1941 година). Първата им съвместна работа е „Пета планета“ (1963). След това двамата романизират филма на Фред Хойл „Ракети в Голямата мечка“ (1969). Други техни общи книги са „Седемте стъпки към Слънцето“ (1970), „Молекулният човек“ (1971), „Адът“ (1973) и „Към бездните на космоса“ (1974). През този период Фред Хойл написва сам „Първи октомври е също късно“ (1966) и „Елемент 79“ (1967).