Кингсли се изправи.
— Съжалявам, ако съм бил рязък. Уморен съм. Бих искал да отида да спя. Пратете доклада си, щом желаете, но бих искал да знаете, че ако реша за известно време да не разгласявам нищо публично, то е защото не желая да говоря, а не защото се чувствувам обвързан от някаква принуда или дълг. А сега, ако ми позволите, ще се прибера в хотела си.
Щом Кингсли напусна кабинета, Херик погледна Кралския астроном.
— Доктор Кингсли ми се струва малко… хм…
— Невдъхващ доверие ли? — попита Кралският астроном. Той се усмихна и продължи: — Не бих могъл да твърдя подобно нещо. Ако проследите внимателно разсъжденията на Кингсли, ще видите, че те се оказват винаги много правилни и често пъти са съвършено последователни. Склонен съм дори да мисля, че това винаги е тъй. Мисля, че сега той се държа странно, защото спореше от необичайна позиция, а не защото разсъждава неправилно. Вероятно представата на Кингсли за обществото силно се различава от нашата.
— Все пак, струва ми се, че не би било безполезно, ако Марлоу се занимава с него, докато работим над доклада — отбеляза Херик.
— Чудесно — съгласи се Марлоу, без да оставя за миг лулата си на спокойствие, — бихме могли да си поговорим за доста неща.
Когато на следващата сутрин Кингсли слезе да закуси, той завари Марлоу, който го чакаше.
— Помислих си, че една разходка из пустинята би ти се отразила добре.
— Великолепно, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. След няколко минути ще съм готов.
Напуснаха Пасадена по магистрала 118. При Ла Канада свърнаха рязко встрани, прекосиха хълмовете, заобиколиха Маунт Уилсън по околовръстното шосе и стигнаха до пустинята Мохаве. След още три часа път се озоваха в подножието на Сиера Невада. Пред тях се извисяваше покритият със сняг Маунт Уитни. Нататък, чак до Долината на смъртта, пустинята бе забулена от лазурна синева.
— Какви ли не истории се разправят — рече Кингсли — за това как се чувствува човек, когато му кажат, че му остава да живее не повече от година — при неизлечими болести и други подобни. Странно е, като си помислиш, че може би на всички нас не ни остава да живеем повече от година и нещо. След две-три години планините и пустинята едва ли ще са се променили много, но нас с теб няма да ни има, няма да има кой да пътува през тях.
— Боже мой, не бъди такъв песимист — промърмори Марлоу. — Ти сам каза, че има голяма вероятност Облакът да мине покрай Слънцето и въобще да не ни засегне.
— Виж какво, Марлоу, вчера просто не исках да ви притеснявам много, но ако откриете снимка на участъка отпреди няколко години, ще добиете чудесна представа за посоката на движение на Облака. Имате ли такава снимка?
— Поне не такава, в чието качество бих могъл да се закълна.
— Следователно имаме достатъчно добро доказателство, че Облакът се движи право към нас или поне право към Слънцето.
— Възможно е, но не съм напълно сигурен.
— Искаш да кажеш, че Облакът вероятно ще ни засегне, но все пак има някаква възможност и да ни подмине.
— Въпреки всичко си мисля, че нямаш сериозни основания да бъдеш такъв песимист. Трябва просто да изчакаме и да видим какво можем да разберем през следващите един-два месеца. А пък дори ако Слънцето бъде наистина затъмнено, защо да не издържим? В края на краищата това е само един месец.
— Добре, нека разгледаме всичко отначало — започна Кингсли. — Обикновено след залез слънце температурата спада. Но спадането й е ограничено от два фактора. Единият е топлината, погълната от атмосферата, която действува като топлинен резервоар за нас. Но този резервоар скоро ще се изчерпи. Според изчисленията ми за по-малко от седмица. Достатъчно е само да си припомним колко студено става нощем тук, в пустинята.
— А какво ще кажеш за арктическата нощ, когато Слънцето не се показва цял месец и повече дори? Предполагам, че към Арктика има непрестанен приток на въздух от места с по-малка географска ширина, където въздухът се затопля от Слънцето.
— Разбира се. Арктика постоянно се затопля от въздуха, който се движи от тропическите и умерени зони.
— Какъв е вторият ти фактор?
— Ами водните пари в атмосферата имат свойството да задържат топлината на Земята. В пустинята, където вода почти не се изпарява, нощем температурата спада много ниско. Но там, където има висока влажност на въздуха, тя е по-висока, както например е лятно време в Ню Йорк — през нощта захладява едва-едва.
— И какво следва от това?
— Не е трудно да се досетиш — продължи Кингсли. — Първите един-два дни, след като Слънцето се скрие — при условие, че то наистина бъде закрито, — няма да се застуди много, отчасти защото въздухът няма да е изстинал и отчасти поради водните пари. Но когато въздухът се охлади, влагата първо ще се превърне в дъжд, а после в сняг и в този си вид ще падне върху Земята. Тогава във въздуха няма да останат водни пари. Всичко това може да трае четири-пет дни, може би седмица или десет дни. Но след това температурата рязко ще спадне. За две седмици ще стигне сто градуса под нулата, а след месец — сто и петдесет, сто и шейсет.