У Джим бе доста по-тясно, отколкото в жилището на мистър С. Ю. Крукшанк, но въпреки това успяха да разчистят достатъчно място на пода, където две-три двойки веднага започнаха да танцуват под малко продрани-те звуци на грамофона. Отново раздадоха питиета. Кингсли бе доволен, защото не си падаше много по танците. Тъмнокосото момиче се занимаваше с двама мъже, към които Кингсли въпреки изпитото уиски изпита най-сърдечна неприязън. Реши да се занимае със състоянието, в което се намираше светът, докато момичето се изтръгнеше от лапите на ония двама простаци. Но не би. Дрезгавият глас се приближи:
— Ела да потанцуваме, скъпи — каза тя.
Кингсли направи всичко, което бе по силите му, за да се нагоди към провлачения ритъм, но явно не можа да спечели одобрението на партньорката си.
— Защо не се отпуснеш, любов моя? — чу той гърления й глас.
Никаква друга забележка не би могла да смути повече Кингсли, защото той не съзираше никаква възможност да се отпусне в това пренаселено пространство. Или може би от него се очакваше да увисне с всичката си тежест на рамото на Дрезгавия глас?
Реши да й отвърне със също такава безсмислица.
— На мен никога не ми става много хладно, а на вас?
— Виж ти, адски хитро — театрално прошепна жената.
Изпаднал в най-черно отчаяние, Кингсли я избута от дансинга, грабна чашата си и отпи голяма глътка. Пелтечейки ожесточено, той се втурна навън към предверието, където си спомни, че бе видял телефон. Един глас иззад него рече:
— Хей, търсите ли нещо?
Беше мургавото момиче.
— Искам да позвъня за такси. Както се казва в старата песен: „Уморен съм, искам да си легна.“
— Смятате ли, че това са подходящи думи, отправени към една почтена млада жена? Както и да е, вече сериозно, аз самата си тръгвам. С кола съм, тъй че бих могла да ви закарам. Няма смисъл да викате такси.
Момичето караше стремително из покрайнините на Пасадена.
— Опасно е да се кара прекалено бавно — обясни тя. — По това време на нощта ченгетата дебнат за пияни и за хора, които се връщат от гости. Не закачат само онези, които карат с голяма скорост. Тия, дето карат бавничко, им се струват подозрителни. — Тя включи осветлението на таблото отпред, за да види с каква скорост се движат. И тогава забеляза бензиномера.
— По дяволите, бензинът съвсем се е свършил. Ще се наложи да спрем на следващата бензиностанция.
Тя откри, че чантата й я няма едва когато дойде време да плати на момчето от бензиностанцията. Кингсли се разплати за бензина.
— Изобщо не се сещам къде може да съм я забравила — каза тя. — Сигурна бях, че е на задната седалка.
— Много пари ли имаше вътре?
— Не особено много. Бедата е там, че сега не знам как ще си вляза у дома. Ключовете ми бяха в нея.
— Това наистина е неприятно. За съжаление аз не съм голям специалист по разбиване на ключалки. Възможно ли е човек да се покатери отнякъде?
— Мисля, че бих могла, ако ми помогнете. Винаги оставям един прозорец отворен, но той е малко висок. Сама не бих могла да стигна дотам, но ако ме повдигнете, сигурно ще успея. Имате ли нещо против? Не е много далеч?
— Съвсем не — отвърна Кингсли. — Дори ми харесва идеята за кражба с взлом.
Момичето не го бе излъгало относно височината на прозореца. До него можеше да се стигне само ако човек стъпи на раменете на някой друг. Процедурата съвсем не бе лесна.
— По-добре аз да се кача — каза момичето. — По-лека съм.
— Значи вместо вдъхващ страх бандит ще ми се наложи да изпълнявам ролята на килим?
— Точно така — рече момичето, като си събуваше обувките. — Наведете се сега, за да мога да се покатеря на раменете ви. Не толкова ниско, после няма да можете да се изправите.
Момичето за малко не се изтърколи, но успя да запази равновесие, като се вкопчи в косата на Кингсли.
— Престанете да ме дърпате за главата. — изпъшка той.
— Съжалявам, знаех си, че не трябваше да пия толкова много джин.
Най-после успяха. Момичето бутна прозореца и изчезна вътре — първо главата и раменете, най-накрая краката. Кингсли взе обущата й и отиде до вратата. Момичето му отвори.
— Влезте — каза то, — пуснах си бримка на чорапа. Надявам се, че ще се престрашите да влезете?
— Ни най-малко не се боя. Бих искал да си взема обратно скалпа, ако не ви трябва повече.
Беше вече време за обед, когато на следващия ден Кингсли пристигна в обсерваторията. Отиде право в директорския кабинет, където завари Херик, Марлоу и Кралския астроном.
„Боже мой, съвсем е заприличал на пройдоха“ — помисли си Кралският астроном.