На следващата сутрин Йенсен спа до късно. В обсерваторията пристигна чак към единайсет. Предстоеше му поне едноседмичен труд в преглеждане на плаките от миналите четиринадесет дена. Работата му се състоеше в сравняване на последните наблюдения с плаките от предишните месеци. И всичко това за всяко късче от небесния свод.
И тъй късно сутринта на 8 януари 1964 година Йенсен се намираше в подземието на управлението и монтираше апарата, известен под названието „мигача“. Както подсказва и самото му име, „мигачът“ беше приспособление, даващо възможност да погледнеш една плака, после друга, после отново първата, и то в много бърза последователност. По този начин всяка звезда, променила се съществено в периода между снимането на двете плаки, се открояваше като трептяща или „мигаща“ точка светлина, докато огромното мнозинство звезди оставаха почти непроменени. Ето как сравнително лесно можеше да се отличи една-единствена променена звезда сред повече от десет хиляди други. Така се пестеше огромен труд, защото не се налагаше да се проверява всяка звезда поотделно.
Но плаките, предназначени за работа с „мигача“, трябваше да се изготвят изключително внимателно. Необходимо бе не само да се правят с един и същ апарат, но и при възможно най-сходни атмосферни условия. Следователно налагаше се да се експонират еднакво дълго и да се проявяват по един и същи начин, доколкото наблюдаващият астроном можеше да постигне всичко това. Ето защо Йенсен бе тъй старателен при експонира нето и проявяването.
В момента обаче друго нещо тревожеше Йенсен — промени се забелязваха не само при избухващите звезди. Макар по-голямата част от звездите да не се променят, срещат се няколко типа пулсиращи звезди, които „мигат“ по много сходен начин. Обикновените пулсари трябваше да се проверят отделно и да се отстранят от изследванията. Йенсен бе пресметнал, че вероятно ще му се наложи да провери и отстрани поне десет хиляди обикновени пулсари, преди да открие свръхнова. В повечето случаи той отхвърляше „мигащите“ още след първия кратък оглед, но понякога попадаше на твърде съмнителни случаи. Тогава се налагаше да се рови из звездните каталози, а това означаваше да снеме точните координати на въпросната звезда. И изобщо прехвърлянето на огромния куп плаки бе свързано с немалко труд — при това доста отегчителен.
На 14 януари купът плаки почти се бе стопил. Вечерта Йенсен реши да се върне в обсерваторията. Следобеда прекара в Калифорнийския технологически институт, където се състоя интересен семинар по въпроса за спиралните ръкави на галактиките. След семинара започна разгорещена дискусия, а през цялото време, докато вечеряха, и по пътя обратно до обсерваторията Йенсен продължи да обсъжда въпроса с Приятелите си. Възнамеряваше да прегледа единствената останала партида плаки, онези, които бе направил през нощта на 7 януари.
Прегледа първата част и тя здравата го изпоти. Както винаги обаче всичките „съмнителни“ звезди се оказаха най-обикновени пулсари. Веднъж да свърши с тая работа! „В планината пред телескопа е далеч по-добре, отколкото да си вадиш очите над този проклет апарат“, мислеше си той, наведен над окуляра. Натисна копчето и пред погледа му се появиха следващите две плаки. Миг по-късно Йенсен трескаво ровеше из плаките и припряно сваляше калъфите им. Вдигаше ги към светлината, дълго се взираше в тях и отново ги връщаше на „мигача“. В обсипана със звезди област се виждаше голямо тъмно петно с форма на почти правилен кръг. Но онова, което го порази най-силно, бяха звездите около петното. Всички те до една трептяха и мигаха, всички. Защо? Как? Каква можеше да е причината? Никакъв задоволителен отговор не му идваше наум — досега нито бе виждал, нито бе чувал за подобно нещо.
Йенсен се почувствува неспособен да продължи работата си. Необикновеното откритие го бе развълнувало прекалено силно. Изпитваше огромна нужда да го сподели с някого. Най-подходящ в случая, разбира се, беше доктор Марлоу, един от ръководителите на обсерваторията. Повечето астрономи стават специалисти в една или друга тясна област. Марлоу също имаше предпочитания към някои, но бе въоръжен преди всичко с огромни познания по обща астрономия. Може би затова, за разлика от другите, почти не допускаше грешки. Марлоу можеше да говори за астрономия по всяко време на деня и нощта и би разговарял с еднакъв ентусиазъм както с новак, едва навлязъл в професията, така и с учен от неговия ранг. Съвсем естествено бе Йенсен да пожелае да сподели именно с него.