— Не бих казал, че вероятността е много голяма. Възможно е Земята да е твърде малка мишена. Но, от друга страна, Луната е още по-малка, а е била уцелена от капсулата.
— И какво ще стане, ако…?
— Ако някоя капсула се блъсне в Земята ли? Не искам дори да мисля. Достатъчна ми е грижата какво ще се случи, ако Облакът ни удари с около 50 километра в секунда. В случай че в нас се блъсне капсула, предполагам, че земната атмосфера ще се разлети в пространството също като лунния прах.
— Онова, което никога няма да разбера в теб, Крис, е как, знаейки всичко това, имаш сили да си губиш времето с политиците.
— Ан, скъпа моя, ако през цялото време мислех само за действителното положение на нещата, за няколко дена щях да съм напълно полудял. Много хора на мое място положително биха полудели. Други биха се пропили. Моят начин да се спася от мислите си е да се заяждам с политиците. Старият Паркинсън чудесно знае, че това е просто игра, и участвува в нея на драго сърце. Но съвсем сериозно мога да те уверя, че оттук нататък оцеляването ни ще се измерва в часове.
Тя пристъпи по-близо до него.
— А ако искаш, мога да ти го кажа по-поетично — прошепна той.
Глава седма
ПРИСТИГАНЕТО
От края на юли в укритието в Нортънстоу въведоха нощно дежурство, в което включиха и Джо Стодард, тъй като работата в градината от известно време бе преустановена. Тропическият климат се оказа неподходящ за градинарството.
Случи се така, че Джо бе дежурен през нощта на 27 август. До сутринта не се случи нищо особено. И въпреки всичко в 7.30 на следващата сутрин той почука плахо на вратата на Кингсли. Предишната вечер Кингсли бе пийнал малко повече с колегите си. Ето защо нищо чудно, че в началото му бе изключително трудно да схване, че Джо се опитва да му съобщи нещо важно. Постепенно до съзнанието му стигна впечатлението от необичайната сериозност на градинаря.
— Него го няма, сър, няма го.
— Кого го няма? За бога, донеси ми чаша чай. Имам чувството, че устата ми е дъно на папагалска клетка.
— Чай ли, сър? — Джо се колебаеше, но все така не мърдаше от мястото си. — Казахте, че трябва да докладвам веднага щом забележа нещо особено, а него наистина го няма.
— Виж какво, Джо, въпреки цялото ми уважение към теб трябва да те предупредя, и то съвсем сериозно, че ако не ми кажеш най-сетне какво е това, което го няма, ще те изхвърля оттук, и то още сега. — Кингсли говореше ясно и отчетливо с бавен и висок глас. — Кого го няма?
— Денят, сър! Няма слънце!
Кингсли грабна часовника си. Той показваше 7.42 ч. сутринта. По това време на годината — края на август — отдавна трябваше да се е зазорило. Той изтича вън от укритието. Вън бе тъмно като в рог. Плътната пелена от облаци не позволяваше на светлината на звездите да проникне. Навън цареше някакъв необясним примитивен страх. Изгаснало бе небесното светило.
За жителите на Англия и страните от западното полукълбо силата на шока бе смекчена от нощта — светлината на Слънцето бе изчезнала в нощните часове. Предишната вечер то бе залязло както обикновено, а осем часа по-късно не се бе появило отново. Облакът като стена се бе изпречил пред него.
Населението на източното полукълбо обаче изживя целия ужас от постепенното угасване на слънчевата светлина. Плътен, непрогледен мрак се спусна посред бял ден. В Австралия например небето започна да потъмнява по обед и към три часа стана тъмно като в рог, без да се смятат районите, където включиха осветлението. В много от големите градове избухнаха вълнения.
В продължение на три дни Земята се потопи в тъмнина, от която се спасяваха всички, които можеха да използват постижението на техническия прогрес — изкуственото осветление. Лос Анжелос и другите градове на Америка бяха озарени от милиони електрически крушки. Но дори те не успяха да освободят американския народ от ужаса. Повечето американци разполагаха сега с достатъчно свободно време и настанили се пред телевизорите, чакаха последните новини, които властите нито можеха да обяснят, нито да контролират.
След три дни станаха две събития: появи се светлината на деня и започнаха обилни валежи от дъжд. В началото светлината бе едва забележима, но с течение на времето се засили, докато стигна до нещо средно между ясна лунна нощ и обикновен ден. Трудно е да се каже обаче дали тази светлина донесе на хората нужното им облекчение, защото тъмночервеният й цвят красноречиво говореше, че не е естествена.
Макар в началото дъждовете да бяха топли, температурата започна да спада. Количеството на валежите бе необичайно. В горещия и влажен въздух се натрупа неимоверно много влага. Със спадането на температурата, последвало закриването на слънчевата светлина, тази влага започна да пада във вид на дъжд. Реките бързо изпълниха своите корита, преляха извън бреговете, разрушиха пътищата и железопътните линии, оставиха десетки хора без домове. Човек трудно може да си представи трагедията на милионите хора по целия свят, които след изнурителните горещини трябваше да се преборят с разбушувалата се водна стихия. В тези трудни минути неизменен техен спътник бе призрачната, мъждива червена светлина, която се отразяваше и в залялата всичко вода.