Той прибра внимателно в една кутия двете необикновени плаки, изключи електрическите прибори и осветлението в подземието и се отправи към информационното табло пред библиотеката. Следващата му стъпка бе да погледне в справочния списък и за своя радост откри, че Марлоу не е заминал нито за Маунт Паломар, нито за Маунт Уилсън. Но затова пък твърде вероятно бе да е излязъл някъде вечерта. Йенсен явно имаше късмет, защото от разговора по телефона веднага стана ясно, че Марлоу си е у дома. Когато му обясни, че иска да поговори с него за нещо необикновено, Марлоу отвърна:
— Пристигай веднага, Кнут, чакам те. Не, не се безпокой. Нямам спешна работа.
За силното вълнение на Йенсен човек можеше да се досети по това, че той позвъни за такси, което да го отведе до дома на Марлоу. Студентите с годишен доход две хиляди долара обикновено не пътуват с такси, а за Йенсен това бе още по-невъзможно — налагаше му се да пести, защото искаше, преди да се върне в Норвегия, да обиколи някои от обсерваториите на Съединените щати, а имаше да се купуват и подаръци. Но в този момент изобщо не му беше до парите. Таксито се носеше към Алтадена, а седналият в него млад астроном стискаше кутията с плаките и се чудеше дали пък не е направил някоя глупава грешка и сега само щеше да се изложи.
Марлоу го очакваше.
— Влизай бързо — каза той. — Ще пийнеш ли нещо? В Норвегия си пийвате, нали?
Кнут се засмя.
— Но не и колкото у вас, доктор Марлоу.
Марлоу му посочи едно кресло до камината (мечта за всички, които живеят в къщи с централно отопление), премести огромната котка, разположила се на другия стол, и сам се настани в него.
— Радвам се, че се обади, Кнут. Жена ми излезе и аз тъкмо се чудех какво да правя.
И типично в негов стил се насочи право към целта — стандартните любезности и изящните маниери му бяха чужди.
— Е, какво криеш там? — каза той, като кимна с глава към жълтата кутия на Йенсен.
С малко смутен вид Кнут измъкна първата плака, направена на 9 декември 1963 година, и му я подаде, без да продума. Не мина много и той можа да се наслади на постигнатия ефект.
— Боже мой! — възкликна Марлоу. — Предполагам, че е снимана с 18-инчовия. Да, отбелязал си го отстрани на плаката.
— Забелязвате ли нещо особено?
— Не, за сега не виждам нищо — Марлоу извади от джоба си лупа и внимателно огледа плаката. — Съвсем добра е. Няма дефекти.
— Кажете, защо толкова се учудихте, доктор Марлоу?
— Не е ли това, което искаше да ми покажеш?
— И да, и не. Учудваща е разликата между тази и другата плака, която направих месец по-късно.
— Но тази сама за себе си е достатъчно необикновена — рече Марлоу. — И си я държал в чекмеджето си цял месец! Жалко, че не си ми я показал още тогава. Но пък откъде да се сетиш?
— Не виждам защо толкова ви учудва тази плака.
— Ами погледни кръглото тъмно петно. Явно това е някакъв тъмен облак, който закрива светлината на звездите зад него. Подобни глобуларни тела се срещат е Млечния път, но обикновено са съвсем дребни. А погледни този. Боже мой, такъв огромен, сигурно има поне два и половина градуса в диаметър.
— Но, доктор Марлоу, има много по-големи облаци от този, особено в района на съзвездието Стрелец.
— Ако се вгледаш внимателно в онова, което ти прилича на голям облак, ще видиш, че то се състои от множество по-дребни облачета. А това нещо тук, от другата страна, изглежда, е цяло сферично тяло. Учудва ме само как съм пропуснал да забележа такова голямо петно.
Марлоу отново провери маркировката на плаката.
— Всъщност това е на юг, а ние не се занимаваме много със зимното небе. Но все пак как съм могъл да пропусна, след като вече работих по трапеца на Орион. Беше едва преди три-четири години и не може да не си спомням такова нещо.
Йенсен бе поразен — Марлоу не можеше да идентифицира облака, защото вече нямаше никакво съмнение какво бе това петно. Марлоу познаваше добре небето и всички необикновени явления по него не по-зле от улиците и булевардите на Пасадена.
Той отиде до шкафа, за да напълни отново чашите. Когато се върна на мястото си, Йенсен се обади:
— Всъщност мен ме учуди втората плака.
Марлоу я гледа не повече от десет секунди и отново взе първата. Набитото му око нямаше нужда от „мигач“, за да види, че на първата плака облакът бе заобиколен с пръстен от звезди, които липсваха напълно или почти липсваха на другата. Той замислено местеше поглед по плаките.