— Едно ще ти кажа, Крис. Не съм срещал човек, който по-добре от теб да намира работа на хората. Доколкото разбирам, ти ще съставиш програмата на превода, нали?
— Да, разбира се.
— Не е лошо! Кой би се отказал от работа в удобно меко кресло. Докато ние, бедните дяволи, се потим с поялниците и прогаряме панталоните си и какво ли не още с тях. Чий глас ще използвам за звука?
— Собствения си, Хари. Това ще ти бъде наградата за дупките в панталоните. Ще те слушаме с часове.
С течение на времето идеята за озвучаване посланията на Облака все повече се нравеше на Лестър. След няколко дена той започна да се появява с постоянно изгряла на физиономията му усмивка. Никой не знаеше обаче на какво се дължеше тя.
Телевизионната система се оказа съвсем удачна. Четири дена след началото на предаванията се получи следното съобщение:
„Поздравления за усъвършенствуваната апаратура“
Думите се изписаха на екрана. Звуковата система все още не бе пусната в действие.
Предаването на отделните думи създаде неочаквани затруднения, но най-сетне с тях всичко бе приключено. Предаването на научни и математически съобщения се оказа неочаквано лесно. Естествено, скоро стана ясно, че те са били необходими само колкото да запознаят Облака с нивото на развитие на човечеството, точно както децата показват на възрастните какво са научили. После бяха показани книги на социални теми. Трудно беше да се изберат най-подходящите и в крайна сметка беше предаден обширен и в значителна степен случайно подбран материал. Стана ясно, че усвояването му бе затруднило Облака. На екрана се появи следният текст:
„Последните предавания се оказаха най-объркани и неразбираеми. Тъй като те поради близостта на предавателя ви ми пречат да приема важни за мен външни съобщения, изпращам ви специален код. Използвайте по-нататък този код. Смятам да изградя електронна защита срещу вашия предавател. Този код ще служи като сигнал за връзка с мен. Ако в дадения момент това е възможно, ще вдигна защитата. Следващото предаване от мен очаквайте след около четиридесет и осем часа.“
На екрана заигра сложна плетеница от светлини, последвана от по-нататъшно съобщение:
„Моля, потвърдете, че сте приели кода и че можете да го използвате.“
Лестър продиктува следния отговор:
„Записахме вашия код. Надявам се, че ще можем да го използваме, но не сме сигурни. Ще изпратим потвърждение при следващото ни предаване.“
Настъпи пауза. След десет минути пристигна отговор:
„Много добре. Довиждане.“
— Забавянето се дължи на факта, че е необходимо време, за да стигне сигналът до Облака, а после да се върне и неговият отговор — обясни Кингсли на Ан Холси. — Тези паузи правят използването на кратки реплики изключително неудобно.
Ан Холси обаче бе далеч по-заинтересувана от съобщението на Облака, отколкото от паузите.
— Но той разговаря съвсем като човек — рече тя с широко разтворени от изумление очи.
— Да, разбира се. И няма как да бъде иначе. Използва нашия език, нашите изрази и затова нищо чудно, че разговаря като човек.
— Но това „довиждане“ прозвуча страшно мило.
— Глупости! За Облака това „довиждане“ е по-скоро знак за края на предаването. Не забравяйте, че той научи езика ни само за две седмици.
— Е, Крис, какво е твоето мнение за всичко, което стана досега? — запита Марлоу.
— По моему изпращането на кода е много добър знак.
— И според мен също. Това ще ни подействува освежително. Бог ми е свидетел, имахме нужда от нещо ободрително. Последната година съвсем не беше от най-леките. Сега се чувствувам далеч по-добре от който и да е момент след онзи ден, когато те посрещнах на летището в Лос Анжелос. Струва ми се, че е било най-малко преди сто години.
Ан Холси сбърчи нос.