— Центърът на тъмното кълбо — продължи Марлоу — е с 5 часа и 49 минути ректасцензия, деклинация3 минус 30 градуса и 16 минути, поне доколкото мога да преценя.
— Идеален пример за Бокова глобула — рече Барнет.
— Колко е голяма?
— Близо два и половина градуса в диаметър. Възгласи на удивление се разнесоха откъм групата на астрономите.
— Джеф, можеш да си задържиш бутилката уиски — заяви Харви Смит.
— И моята каса също — добави Бил Барнет сред общия смях.
— Мисля, че уискито ще ви потрябва, като видите следващата снимка. Бърт, покажи ги няколко пъти една след друга, за да можем да ги сравним по-добре — пра дължи Марлоу.
— Невероятно — избухна Роджърс, — сякаш облакът е заобиколен с пръстен трепкащи звезди. Възможно ли е?
— Не е възможно — отвърна Марлоу. — Това веднага забелязах и аз. Дори да допуснем неприемливата хипотеза, че около облака има ареола от променливи звезди, абсолютно невъзможно е всички те да трептят в една и съща фаза — на първия диапозитив те до една светят, а на втория са затъмнени.
— Не, това е абсурдно — обади се Барнет. — Ако приемем, че снимките не са дефектни, остава едно-единствено възможно обяснение. Облакът се движи към нас. На втория диапозитив той е по-близо до Земята и закрива по-голям брой от далечните звезди. Колко време е минало между снемането на двете плаки?
— Малко по-малко от месец.
— В такъв случай снимката трябва да е повредена.
— Точно така си мислех и аз снощи. Но тъй като плаките бяха с чудесно качество, единственото, което ми хрумна, беше да направя нови. Щом за по-малко от месец между първата и втората плака на Йенсен имаше такава промяна, то и след една седмица също щеше да настъпи лесно забележимо изменение — последната снимка на Йенсен е от 7 януари. Вчера беше 14 януари. Ето защо на бърза ръка се качих до Маунт Уилсън, изгоних Харви от 60-инчовия и цяла нощ снимах краищата на облака. Донесъл съм серия нови диапозитиви. Мащабът им, разбира се, се различава от плаките на Йенсен, но и така ще успеете да видите какво се получава. Покажи ги една след друга, Бърт, и след всяка една връщай плаката на Йенсен от 7 януари.
През следващия четвърт час астрономите внимателно сравняваха звездните участъци по краищата на облака. В залата цареше мъртва тишина. Пръв се обади Барнет:
— Предавам се. Но ако изобщо разбирам нещо, то посоката на движение на този облак е към нас.
Очевидно останалите бяха съгласни с него. Облакът засенчваше все повече звезди по пътя си към Слънчевата система.
— Две мнения по този въпрос няма — продължи Марлоу. — Когато тази сутрин обсъждахме въпроса с доктор Херик, той предложи да разгледаме снимка на същия този участък от небесния свод, направена преди двайсет години.
Херик извади снимката.
— Нямахме време да приготвим диапозитив — обясни той, — тъй че ще ви дам да я разгледате така. Черният облак се вижда, но е съвсем малък, не по-голям от най-дребна топчица. Отбелязал съм го със стрелка.
Херик подаде снимката на Емерсън. Той я разгледа и я предаде на Харви Смит с думите:
— За двайсет години е нараснал невероятно. Просто ме е страх да помисля какво може да стане в следващите двайсет. Изглежда, ще закрие цялото съзвездие Орион. Не след дълго астрономите няма да имат с какво да се занимават.
Едва сега Дейв Уайчарт се обади за пръв път.
— Бих искал да задам два въпроса. Първият се отнася до точното разположение на облака. Доколкото разбрах от казаното досега, той видимо нараства, защото се приближава към нас. Това е ясно. Но бих искал да разбера дали центърът му си остава в същото положение, или се премества по отношение на заобикалящите го звезди.
— Много уместен въпрос. През последните двайсет години центърът му почти не се е изместил спрямо околните звезди — отговори Херик.
— В такъв случай Облакът идва право към Слънчевата система.
Уайчарт бе свикнал с факта, че разсъждава по-бързо от повечето хора, ето защо, като видя, че заключението му не се прие веднага, се отправи към черната дъска.
— За по-ясно ще ви го нарисувам. Това е Земята. Да предположим най-напред, че Облакът се движи право към нас, ето така, от A към B. Тогава в точка B Облакът ще изглежда по-голям, но центърът му си остава на същото място. А това положение съответствува почти напълно на наблюдаваната от нас ситуация.
Всички се зашумяха одобрително и Уайчарт продължи:
— Сега да предположим, че Облакът се придвижва не само към нас, но и настрани, при това движението встрани става със скорост, равна на движението по посока на Земята. Тогава движението на Облака би изглеждало приблизително така. Нека разгледаме движението от A към B, наблюдават се две явления — Облакът ще изглежда по-голям в точка B, отколкото в точка A, също както в предния случай, но сега центърът му ще се измести встрани. И той ще прекоси ъгъла AEB, който е приблизително трийсет градуса.