— Съществува още една причина, поради която никога не биха стигнали до друго решение — добави Паркинсън. — Нека ви разкажа своя живот. Като дете се учех в твърде добри училища. В тези училища обикновено окуражават по-надарените ученици да изучават класиците и колкото и нескромно да звучи, и аз се занимавах с това. Получих стипендия в Оксфорд, завърших добре и на двадесет и една годишна възраст главата ми беше натъпкана с непотребни знания или по-точно непотребни за човек с не много блестящи възможности, какъвто бях аз. И така се озовах на административна служба, която ме доведе до това положение. Поуката от тази история е, че навлязох в политиката съвсем случайно, а не по призвание. Същото се случва и с останалите — аз не съм изключение и не претендирам да съм. Повечето политици избират политическата кариера, защото тя ги привлича, защото искат да са център на внимание, защото искат да почувствуват властта.
— Това се казва изповед, Паркинсън!
— Сега разбирате ли накъде клоня?
— Малко трудно. Искате да кажете, че за политиците е недопустима мисълта, че може да има някой, който да не иска да стане диктатор? Но защо перспективата за нашата диктатура над света, колкото и нелепа да е тя, може да им се стори по-лош вариант от гибелните действия, които предприеха?
— Пълната и окончателна загуба на властта е най-страшната перспектива, която политиците могат да си представят. Това засенчва всичко останало.
— Паркинсън, вие ме поразихте. Най-сериозно. Бог ми е свидетел, никога не съм имал добро мнение за политиците, но не мога да си представя, че съществува човек, за когото личното честолюбие е по-важно от съдбата на всичко живо.
— О, скъпи мой Кингсли, колко малко познавате хората! Знаете изречението от Библията: „Да не знае дясната ти ръка какво върши лявата!“ Знаете ли какво значи това? Да пазите мислите си в малки, удобни, непроницаеми кутийки и никога да не им позволявате да си въздействуват и противоречат една на друга. Това значи да ходиш на черква веднъж в седмицата и да прегрешаваш през останалите шест дни. Не си въобразявайте, че някой се е замислил дали тези ракети ще донесат на човечеството гибел. В никакъв случай. На тази работа се гледа като на смел удар срещу агресора, довел дори силните нации на границата на гибелта и станал причина за толкова много беди тук, на Земята. За тях това е смел акт на демокрацията срещу заплахата от потенциалния диктатор. О, аз не се шегувам, говоря съвсем сериозно.
— Но това е истинска нелепост!
— От наша гледна точка — да, но за тях не е. Не приписвайте на другите вашия начин на мислене.
— Честно да ви кажа, Паркинсън, мисля, че напрежението ви е лишило от здравия разум. Не може нещата да стоят така зле, както ги представяте. Откъде научихте за тези ракети, от Лондон ли?
— Да, от Лондон.
— Това в известна степен е честно от тяхна страна.
— За съжаление ще трябва да ви разочаровам, Кингсли. Не мога да го докажа, но мисля, че ние никога нямаше да узнаем за ракетите, ако британското правителство бе успяло да се съюзи с това на САЩ. Страната, в която живеем, е най-малко разтревожена от предполагаемото ви господство над света. Както и да се опитваме да не го забелязваме, трябва да си признаем, че Великобритания губи положението си на една от водещите страни в света. Възможно е британското правителство да не е много разстроено от перспективата САЩ, Съветите, Китай, Германия и останалите да бъдат в подчинение на група хора, настанили се в Англия. Нищо чудно да си въобразяват, че ще светят по-ярко в сиянието на вашата или, ако позволите, на нашата слава. Те се надяват може би, че ще успеят да ви завъртят около пръста си, та да предадете действителния контрол върху положението в техни ръце.
— Колкото и странно да ви се стори, Паркинсън, беше време, когато се смятах за свръхциник.
Паркинсън се усмихна.
— За първи път, Кингсли, скъпи мой приятелю, ще ви кажа нещо с жестока откровеност, нещо, което е трябвало да ви кажат преди много години. Като циник не струвате пукната пара, всеки ще ви сложи в малкия си джоб. В същността си, казвам ви го напълно сериозно, вие сте непоправим идеалист.
Марлоу се намеси:
— Когато свършите със самоанализите си, не забравяйте все пак, че трябва да решим какво да правим по-нататък.
— Съвсем като в пиеса на Чехов — забеляза някой.
— И все пак — интересно — допълни Макнийл.
— Много лесно ще решим какво да правим по-нататък, Джеф. Ще разкажем всичко на Облака. Това е единственото разумно нещо, което можем да сторим.
— Ти, изглежда, си доволен от това, Крис?
— Безсъмнено. Първо ще изложа най-егоистичните си съображения. Очевидно ще успеем да предотвратим гибелта на всичко живо тук, на Земята, само ако съумеем да го умилостивим с нашето предупреждение. Но въпреки всичко, което ни разказа Паркинсън, струва ми се, бих постъпил по същия начин, дори да нямахме мотив за това. Може да ви прозвучи странно, а вероятно и думите няма да предадат точно какво мисля, но съм убеден, че постъпвайки по този начин, постъпваме човечно. Мисля обаче, че трябва да решим въпроса всички и по-добре ще бъде да гласуваме. Бихме могли да спорим още дълго, но, струва ми се, всеки вече е взел в себе си някакво решение. И така гласуваме. Лестър?