— Аз съм за.
— Марлоу?
— Съгласен съм.
— Макнийл?
— Да.
— Паркинсън?
— Съгласен съм.
— Макар да прозвуча отново по чеховски, Паркинсън, любопитен съм защо се съгласихте? От деня на първата ни среща до ден днешен винаги съм смятал, че ние с вас стоим от двете страни на барикадата.
— Задължаваше ме работата ми и аз исках да я изпълнявам добросъвестно. Днес като че ли се освободих от тази добросъвестност. Възможно е и аз да съм станал идеалист, но съм съгласен с онова, което нарекохте човечност.
— И така разбрахме се да повикаме Облака и да му съобщим за ракетите.
— Смятате ли, че трябва да се посъветваме и с други? — попита Марлоу.
— Сигурно ще прозвучи съвсем по диктаторски — отговори Кингсли, — но решително съм против каквото и да било разширение на дискусията. Убеден съм, че ако разширим обсъждането и се стигне до противоположно на току-що взетото от нас решение, аз няма да го приема. Ще се наложи да вляза в ролята си на диктатор. Съществува и друга възможност — да прережат гърлата на всички ни. Винаги сме презирали общоприетите авторитети, но сме го изразявали в полушеговита форма. Всеки опит да ни обвинят официално в нарушение на закона ще бъде посрещнато със смях от всеки съд. Тук работата е съвсем друга Ако предадем на Облака тази информация, а тя може да бъде наречена военна тайна, поемаме сериозна отговорност и аз съм категорично против други хора да делят с нас тази отговорност. Не бих искал например да намесвам Ан в тази работа.
— Какво мислите, Паркинсън? — попита Марлоу.
— Съгласен съм с Кингсли. Не бива да забравяте, че всъщност ние сме съвършено безсилни. Не може дори да възпрем полицията да ни арестува, ако получи такава заповед. Вярно е, разбира се, че Облакът може да поиска да ни подкрепи, особено след тази случка. Но след това отново можем да се окажем беззащитници, особено ако Облакът реши да преустанови всякаква връзка със Земята. Рискуваме да останем само с нашия блъф. Засега блъфът минава и нищо чудно. Но не можем да продължаваме така цял живот. Нещо повече, ако успеем да спечелим Облака на наша страна, позицията ни пак остава пробита. Много добре звучи, ако можеш да заявиш: „В състояние съм да изтрия от лицето на земята целия американски континент“, но в същото време чудесно знаеш, че няма да го сториш. Така че и в единия, и в другия случай си оставаме с нашия блъф.
Тези думи поохладиха ентусиазма на компанията.
— В такъв случай всичко е ясно — ще държим нашия план в пълна тайна. Освен нас никой не бива да узнае нищо — отбеляза Лестър.
— Пазенето на тайна не е чак толкова просто, колкото си въобразявате.
— Какво искате да кажете?
— Забравяте, че получих информацията от Лондон. Там са убедени, че ще се опитаме да предупредим Облака. Ето защо всичко ще бъде наред, докато поддържаме линията на блъфа, но ако не повярват, тогава…
— Щом са убедени, трябва да действуваме. Щом така или иначе ни очаква наказание, то поне да извъртим и престъпление — прекъсна го Макнийл.
— Да, трябва да действуваме. Стига разговори — заяви Кингсли. — Хари, иди и запиши на Магнетофонната лента обяснението на случая.
— Крис, ти най-добре пишеш обяснения. Повече ти се удава говоренето.
— Добре, да пристъпваме към работа.
След петнадесетчасово предаване от Облака пристигна отговор и Лестър отиде да намери Кингсли.
— Той иска да знае как сме допуснали да се случи това.
Кингсли отиде в лабораторията с предавателя, взе микрофона и записа:
— Нападението е било предприето без наше знание. Мисля, че това става ясно от предишното ми съобщение. Вие знаете в основни линии как е организирано човешкото общество, което е разделено на много групи със самостоятелно управление и никоя от тях няма право да се меси в действията на останалите. Ето защо трябва да разберете, че пребиваването ви в Слънчевата система не бе възприето от останалите групи така, както го възприехме ние. Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че предупреждавайки ви, ние рискуваме не само своята безопасност, но и живота си.