— Започвам да мисля, че съм твърде тъп, за да разбера за какво говори той. Може ли някой да ми обясни? — попита Паркинсън по време на паузата между съобщенията.
— Ако приемем, че обучението може да се проведе в различни насоки, като едните са по-добри от другите, нещата наистина се свеждат до игра на случая — отговори Кингсли. — Също като при футболната лотария. Вероятността детето да подбере най-подходящия начин за образование при всеки от предметите е не по-голяма от вероятността да познаеш победителите в дванадесет футболни мача, преди те да са се провели.
— Разбрах. Това обяснява защо гениите са толкова редки птици! — възкликна Паркинсън.
— Да, среща се по-рядко, отколкото човек спечелил на футболната лотария. Обяснява и защо гениите не могат да предадат на децата си своята гениалност. Късметът не се предава по наследство.
Облакът започна предаването отново:
„Всичко това навежда на мисълта, че мозъкът на човека по природа е способен да действува много съвършено, стига обучението му да става в правилна насока. Точно това предлагам да направим. Да се опитам да науча някого от вас на моя начин на мислене, след което да намерим най-верния път за обучение. Ясно, че обучението няма да се води на вашия език и връзката ще трябва да се организира по съвсем нов начин. От вашите осезателни органи най-подходящ за получаване на сложната информация е зрителният ви апарат. Действително вие почти не използвате очите си при водене на разговор, но именно с помощта на очите детето възприема картината на заобикалящия го свят. С помощта на вашите очи искам да ви разкрия един нов свят.
Изискванията ми са сравнително прости. Сега ще ви ги съобщя.“
Последва изреждане на технически подробности, които Лестър внимателно записа. Когато Облакът свърши, Лестър заяви:
— Няма да е много сложно. Нещо като грамаден телевизор с множество екрани.
— А как ще получим информацията? — попита Марлоу.
— Първичната информация, естествено, ще пристига по радиото, а после чрез дискриминационни кръгове, които ще филтрират различните й части, информацията ще се разпределя и към съответните електроннолъчеви тръби.
— За всеки филтър ще има отделен код.
— Точно така. По този начин в тръбите ще постъпва определен вид информация, макар че умът ми не го побира как ще я разберем.
— Време е да започваме. Времето ни е малко — заяви Кингсли.
След този разговор настроението на обитателите на Нортънстоу значително се повиши. Вечерта, възбудени и заинтригувани, всички се събраха около новата апаратура.
— Заваля сняг — забеляза Барнет.
— Изглежда, ни чака сурова зима, а да не говорим за двуседмичната полярна нощ — рече Уайчарт.
— Имаш ли представа за какво е цялото това представление?
— Нямам понятие. Не разбирам какво се надяваме да уловим с всички тези тръби.
— И аз също.
Първото съобщение на Облака предизвика вълнение:
„Най-добре ще бъде, ако само един човек вземе участие, поне в началото. По-късно може да обуча и останалите.“
— А аз мислех, че всички ще получим билети за ложата — подхвърли някой.
— Не, той наистина е прав — заяви Лестър. — Както виждате, апаратурата е инсталирана така, че тръбите са насочени към човека, който ще седне на този стол. Получихме специални инструкции как да разположим местата на зрителите. Аз самият не разбирам какво значи всичко това, но се надявам, че сме свършили работата както трябва.
— Е, изглежда, ще трябва да потърсим доброволец — обяви Марлоу. — Кой ще бъде първият?
Последва дълга пауза. Най-накрая Уайчарт пристъпи напред.
— Щом другите не се решават — съгласен съм аз да бъде първото морско свинче.
Макнийл го изгледа продължително:
— Има една подробност, Уайчарт. Даваш ли си сметка, че този опит крие сериозна опасност?
Уайчарт се засмя:
— Не се тревожи за това. Няма да е първият път, когато ще седя в продължение на няколко часа, без да откъсвам очи от екрана.
— Внимавай със стола, Дейв, може специално за теб Хари да е пуснал ток по него — пошегува се Марлоу.
Скоро светлините започнаха да светкат по екраните.
— Джо започна — обади се Лестър.
Трудно беше да се каже дали светлините примигват в някакъв определен ред.
— Какво казва той, Дейв, разбираш ли нещо? — попита Барнет.
— Засега нищо не мога да схвана — отвърна Уайчарт, прехвърляйки крака си през ръчката на креслото. — Според мен това е абсолютно неразбираем брътвеж. Но ще се опитам да го свържа в нещо смислено.
Минутите минаваха мъчително. Повечето от присъствуващите загубиха интерес към проблясващите лампи. Поведоха се съвсем разрични разговори и Уайчарт бе оставен насаме с екрана пред него. Най-сетне Марлоу го попита: