— Как върви, Дейв?
Никакъв отговор.
— Хей, Дейв, какво става?
Мълчание.
— Дейв!
Марлоу и Макнийл приближиха от двете страни на креслото.
— Дейв, защо не отговаряш?
Макнийл докосна рамото му, но както и преди не получи отговор. Погледнаха очите му, вперени в първата група екрани, и размениха погледи.
— Какво става, Джон — попита Кингсли.
— Според мен е изпаднал в някакво хипнотично състояние. Изглежда, в момента е способен да възприема само с очи, но не и да ги откъсва от екраните.
— Как можа да се случи това?
— Добре известно е, че зрителните въздействия могат да предизвикат хипнотично състояние.
— Смяташ ли, че е предизвикано умишлено?
— Много вероятно. Не мога да допусна, че е чиста случайност. А погледни и очите му. Виж как се движат. Това не е просто така, в движението им има някакъв смисъл, дълбок смисъл.
— Според мен Уайчарт не е много подходящ обект за хипноза.
— Съгласен съм. Всичко е така необичайно, че вдъхва страх.
— Кое ти се струва необичайно? — попита Марлоу.
— Ами обикновеният хипнотизатор използва зрителното въздействие, но никога не се ограничава само с него. Той говори на своя обект, предава смисъла чрез думи. А тук няма думи. Дяволски странно.
— Странно е, че се сети да предупредиш Дейв. Имаше ли някакви предчувствия, Макнийл?
— Не, нищо определено. Вярно, напоследък физиолозите откриха, че светлинните импулси, чиято честота на повторение е близка до честотата на сигналите в мозъка, могат да доведат до много странен ефект. А от друга страна, повече от ясно бе, че Облакът ще успее да изпълни обещанието си само чрез някакъв съвършено необичаен способ.
Кингсли се приближи до креслото.
— Не смятате ли, че трябва да направим нещо? Може би да го отдръпнем, а? Това няма да е трудно.
— Не те съветвам, Крис. Вероятно той ще започне яростно да се съпротивлява, което може да е опасно. Най-добре да го оставим на мира. Дейв тръгна към това с отворени очи в буквалния и преносен смисъл на думата. Аз ще остана с него. Останалите трябва да напуснат помещението. Нека остане само някой, ако се наложи да се свържа с вас. Стодард ще свърши работа — ще го пратя да ви повика в случай на нужда.
— Добре, ще бъдем подръка — съгласи се Кингсли.
На никого не му се искаше да напуска лабораторията, но за всички беше ясно, че Макнийл е прав.
— Само това оставаше — всички ни да хипнотизира — отбеляза Барнет. — Надявам се, че с Дейв всичко ще бъде наред — добави той разтревожен.
— Може би трябваше просто да изключим апаратурата, но Макнийл се страхува, че това само ще влоши нещата. Остана да предизвикаме и някой шок — рече Лестър.
— Страшно ми е интересно на какво ли го учи сега? — обади се Марлоу.
— Много скоро ще разберем, надявам се. Не вярвам предаването да трае часове. Никога досега не е продължавало много — обади се Паркинсън.
Този път обаче предаването се оказа дълго и постепенно учените се разотидоха по стаите си. Марлоу изрази мнението на всички:
— Не можем да помогнем на Дейв, а взе да ми се доспива. Ще отида да подремна.
Стодард разбуди Кингсли.
— Докторът ви вика, мистър Кингсли.
Оказа се, че Стодард и Макнийл бяха пренесли вече Уайчарт в една от спалните — сеансът беше приключил.
— Как е положението, Джон? — попита Кингсли.
— Нещо не ми харесва, Крис. Температурата му бързо се покачва. Не виждам смисъл да влизаш при него. В момента е в безсъзнание, а и едва ли ще дойде на себе си с температура 40°.
— Как мислиш, какво му е?
— Естествено, не мога да бъда сигурен по простата причина, че досега не съм виждал подобен случай. Но ако не знаех какво се е случило, бих казал, че Уайчарт има силно мозъчно възпаление.
— И това е много сериозно, нали?
— Изключително сериозно. Не можем да му помогнем с нищо, но мислех, че трябва да ти съобщя.
— Да, разбира се. Как мислиш, каква е причината?
— Според мен — свръхнапрегната работа на нервната система и всички свързани с нея тъкани. Но това също е само предположение.
Температурата на Уайчарт продължи да се покачва и през следващия ден, а късно следобед младият учен почина.
По професионални мотиви Макнийл искаше да направи аутопсия, но реши да пощади чувствата на останалите и се отказа. Странеше от другите, мрачните мисли не му даваха покой — длъжен беше да предвиди по някакъв начин какво може да се случи и да го предотврати. Но той не можеше да предвиди нито онова, което се случи, нито онова, което щеше да се случи.