Първото предупреждение дойде от Ан Холси. Тя изтича при Макнийл на границата на истерията.
— Джон, трябва да направиш нещо. Става дума за Крис. Той смята да се самоунищожи.
— Какво?!
— Иска да се подложи на процедурата, която уби Дейв Уайчарт. Вече няколко часа се опитвам да го разубедя, но той нито ме чува, нито иска да ме слуша. Убеждава ме, че бързината на предаването е убила Дейв и че ще помоли онова нещо там горе да понамали скоростта. Джон, вярно ли е това?
— Възможно е да е вярно. Не зная със сигурност. Но е напълно възможно.
— Джон, кажи ми честно, има ли някаква надежда?
— Може би, но нищо не мога да кажа с положителност.
— В такъв случай трябва да го спреш.
— Ще се опитам. Отивам да поговоря с него. Къде е той?
— В лабораториите. Думите няма да помогнат. Трябва да се принуди със сила. Това е единственото решение.
Макнийл отиде направо в лабораторията за радиовръзка и заудря с всичка сила по вратата. Отвътре долетя слабият глас на Кингсли:
— Кой е там?
— Макнийл. Пусни ме, ако обичаш.
Вратата се отвори и щом прекрачи прага, Макнийл видя, че апаратурата е включена.
— Ан дойде преди малко при мен и ми разказа всичко. Крис, това е истинско безумие, и то само няколко часа след смъртта на Дейв.
— Да не би да мислиш, че тази перспектива много ме привлича? Уверявам те, за мен животът е точно толкова приятен, колкото и за другите. Но това трябва да стане, и то сега. След седмица този шанс ще бъде загубен завинаги. След онова, което се случи с бедния Уайчарт, надали някой друг ще се съгласи да го повтори. Съвсем не съм от онези храбреци, които хладнокръвно размишляват пред очакващата ги опасност. Ако ми предстои да свърша нещо опасно, предпочитам да го направя веднага, за да нямам много време за неприятни мисли.
— Всичко това ми е ясно, Крис, но не мисля, че някой ще спечели много от това, че ще загинеш.
— Глупости. Залозите в играта са толкова високи, че си струва да заложиш дори при минимални шансове за успех. Това първо. А второ, шансовете ми може и да не са толкова незначителни. Аз вече се свързах с Облака и го помолих да намали скоростта на предаването. Той е съгласен. Та ти сам каза, че това ще намали опасността.
— Вероятно ще я намали, а може и да не успее. Дори да избегнеш онова, което погуби Уайчарт, нищо чудно да се появят и други опасности, за чието съществуване не подозираме.
— В такъв случай благодарение на моя опит ще ги научите, а това ще улесни работата на този, който би седнал на стола след мен. След Уайчарт за мен е по-лесно да се преборя. Няма смисъл, Джон. Твърдо съм решил да го направя и ще го направя. След няколко минути започваме.
Макнийл разбра, че нищо не може да върне Кингсли назад.
— Е, добре — въздъхна той. — Надявам се, нямаш нищо против да остана тук. Сеансът с Уайчарт продължи около десет часа, а с теб положително — повече. Ще се нуждаеш от храна, за да се подсигури приток на кръв към мозъка ти.
— Но аз не мога да прекъсна предаването, за да се нахраня, Джон! Нали разбираш какво ще трябва да направя. Да овладея цяла една област от знанието, и то само с един урок.
— Аз и не настоявам да прекъснеш, за да се нахраниш. Просто от време на време ще ти правя инжекции. Ако се съди по състоянието на Уайчарт, ти няма дори да ги усетиш.
— О, това никак не ме тревожи. Щом това ще ти достави удоволствие — прави ги. Съжалявам, Джон, но е време да започвам.
Няма смисъл да повтаряме подробностите от последвалите събития. При Кингсли всичко протече по същия начин, както и с Уайчарт. Хипнотичното състояние обаче продължи много по-дълго — близо два дена. Най-накрая по нареждане на Макнийл сложиха Кингсли да легне. В първите часове след края на предаването реакциите на учения застрашително се доближаваха до тези, които наблюдаваха в случая с Уайчарт. Температурата му се повишаваше — 38°… 39°… 40° …, задържа се и полека започна да спада. Надеждата в сърцата на тези, които седяха край леглото на Кингсли — Марлоу, Паркинсън, Макнийл и Ан Холси, която не напущаше стаята нито за миг, започна да нараства.
Тридесет и шест часа след края на предаването болният дойде в съзнание. Няколко минути изражението на лицето му се променяше по най-невероятен начин, като на моменти ставаше почти неузнаваемо. Ясно беше, че с Кингсли става нещо страшно. Започна с неконтролируеми потрепвания на лицето и нечленоразделно брътвене, което бързо прерасна във викове, а после в дивашки крясъци.
— О, господи! Той е в някакъв ужасен припадък! — възкликна тревожно Марлоу.
Постепенно атаката стихна под въздействието на инжекцията на Макнийл, който настоя да го оставят насаме с болния. През целия ден останалите с тревога се вслушваха в долитащите от стаята на Кингсли приглушени викове, които стихваха под въздействието на инжекциите на Макнийл.