Марлоу успя да убеди Ан Холси да се разходи с него следобеда. Това беше най-мъчителната разходка в неговия живот.
Вечерта, потънал в мрачни мисли, седеше в стаята си, когато при него влезе Макнийл — изтощен, с подпухнали очи.
— Той издъхна — промълви ирландецът.
— О, боже, каква трагедия! Каква ненужна трагедия!
— Много по-страшна, отколкото си мислите.
— Защо, какво има още?
— Искам да кажа, че той беше на границата на спасението.
— Следобед в продължение на около час беше в пълно съзнание. Успя да ми разкаже какво се е случило. Той се бореше и имаше мигове, в които вече мислех, че ще успее. Но уви, не успя! Започна нов пристъп, който го уби.
— Но какво беше това?
— Нещо съвсем закономерно, което трябваше да предвидим. Не си дадохме сметка какво огромно количество материал е можел да внесе Облакът в човешкия мозък, което естествено е довело до значителни изменения в структурата на многочислените електрически връзки на мозъка, до промени в съпротивленията и т.н.
— Искаш да кажеш, че се е наложило мозъкът изцяло да се преустрои?
— Не, не съвсем. Преустройство не е било необходимо. Старите нервни връзки са останали непокътнати. Новите са се създавали успоредно с тях, така че и двете системи да могат да действуват едновременно.
— Все едно, че моите познания са били добавени към мозъка на древен грък, така ли?
— Да, но може би в много по-голям мащаб. Можеш ли да си представиш какви жестоки противоречия ще раздират мозъка на твоя нещастен грък, свикнал с мисълта, че Земята е център на вселената и с още поне сто и един подобни анахронизми, ако внезапно бъдат подложени на въздействието на далеч по-прогресивните ти познания?
— Сигурно ще види зор, горкият. Като си помисля колко тежко преживяваме, ако само една от скъпоценните ни теории се окаже невярна!
— Именно. Представи си, че един религиозен човек внезапно загуби вярата си, което значи, че ще осъзнае противоречията между религиозните и нерелигиозните си убеждения. Такъв човек често преживява тежка нервна криза. А случаят с Кингсли беше хиляди пъти по-тежък. Уби го възбудата от силната нервна активност. Или по-просто казано — серията неимоверно тежки душевни вълнения.
— Но нали каза, че почти ги е преодолял?
— Така беше. Той разбра в какво се състои работата и дори имаше някакъв свой план как да се справи с всичко това. Вероятно бе приел като правило факта, че новото винаги побеждава старото, независимо от противоречията между тях. Наблюдавах го как в продължение на близо час системно пренастройваше своите мисли от новата гледна точка. Минутите се нижеха една след друга и вече мислех, че битката е спечелена. И тогава сякаш нова вълна го заля. Изглежда, настъпи някакво преплитане на логическите връзки, което той не очакваше. В началото мислите му се объркаха съвсем слабо, но постепенно процесът се разрастваше. Той правеше отчаяни опити да се справи, но, изглежда, не му достигнаха сили и тогава настъпи краят. Той умря спокойно — принудих се да му дам успокоителни. Навярно това беше своеобразна верижна реакция, която се изплъзна от контрола му.
— Искаш ли да пийнеш нещо? Трябваше да се сетя да ти предложа по-рано.
— Да, сега вече ще пийна, благодаря.
Когато му подаваше чашата, Марлоу рече:
— Не мислиш ли, че Кингсли не беше най-подходящият човек за тази работа? Може би някой с далеч по-малък умствен капацитет щеше да бъде по-подходящ. Щом проблемът е бил в противоречието на старото с новото познание, човек с минимално старо познание щеше да свърши по-добра работа.
Макнийл го погледна над чашата.
— Странно. Странно, че това ти дойде наум! Малко преди да издъхне, Кингсли дойде за миг на себе си и каза… чакай да си спомня точно неговите думи: „Каква ирония на съдбата — рече той, — мен всичко това ме уби, а Джо Стодард или някой като него щеше да остане цял и невредим.“
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
„А сега, скъпи ми Блайт, мога отново да говоря от мое име. Тъй като майка ти, която се роди в 1966 година, и баба ти по майчина линия бяха с фамилия Холси, можеш да разбереш защо завещавам документите на теб.
Не остана много за разказване. В първите дни на пролетта на 1966 година Слънцето се появи, но студовете продължаваха. Отдалечавайки се от Слънцето, Облакът приемаше такава форма, че да отразява по посока на Земята поне част от слънчевата светлина, която пада върху него. Още в началото на май времето се затопли, което бе особено приятно след мразовитата зима и студената пролет. И така историята с Черния облак, както всички я наричаха, вече приключи.