След смъртта на Кингсли и отпътуването на Облака онези от нас, които останаха в Нортънстоу, не виждаха вече смисъл във връщането към предишната си тактика. Паркинсън замина за Лондон и обяви, че отпътуването на Облака се дължи на нашите благородни усилия. Тази версия лесно се поддържаше, защото на никой извън границите на Нортънстоу не можеше и през ум да му мине истинската причина за отдалечаването на Облака от Слънчевата система. Никога не можах да се примиря с факта, че Паркинсън си позволи да хвърли сянка върху името на бедния Кингсли — представи го като своенравен твърдоглавец, който е бил отстранен от групата със сила. На това също повярваха, защото в Лондон, а и не само там, го смятаха за извънредно злонамерен човек. Смъртта на Кингсли добави още цвят към тази история. С две думи, Паркинсън успя да убеди британското правителство да не предприема никакви мерки срещу своите поданици от групата и да предотврати депортирането на чуждите граждани. Действително бяха правени опити да ги депортират, но политическото положение в страната се стабилизира, Паркинсън спечели влияние в правителствените кръгове и за него вече не бе трудно да попречи на тези нападки.
Марлоу и всички останали с изключение на Лестър останаха в Англия. Имената им можеха да се срещнат в най-реномираните научни списания. Въпреки настояването на Паркинсън Лестър пожела да се върне в Австралия. Но не му било съдено да види родината си. Някъде по пътя изчезнал от кораба. Марлоу остана близък приятел както на Паркинсън, така и на мен до деня на своята смърт през 1981 година.
От описаните до тук събития вече ни делят близо петдесет години. На сцената се появи ново поколение. Хората, които описах, отдавна са забравени. Но аз и досега ги виждам съвсем ясно: младият, умен, с едва оформен характер Уайчарт; вечно димящият с отвратителния си тютюн, внимателен Марлоу; Лестър — остроумен и весел; Кингсли — блестящ, необикновен и многословен. Това бяха хора от едно търсещо истината поколение, което в известен смисъл бе поколение на герои, свързано неразривно в моето съзнание с акордите на Голямата соната, която твоята баба изсвири в онази паметна нощ, когато Кингсли за първи път прозря истинската същност на Черния облак.
Ето, вече съм към не твърде веселия край на тази история. Запазил съм за този момент една изненада. Кодът! В началото само Кингсли и Лестър имаха достъп до кода, с помощта на който се установяваше връзката с Облака. Марлоу и Паркинсън бяха сигурни, че със смъртта на двамата учени той е изчезнал завинаги, но те грешаха. Кингсли ми го предаде в онези няколко минути, в които за последен път дойде на себе си. През всичките тези години аз го пазех и не можех да реша трябва ли да разкрия тайната на неговото съществуване или не. Предоставям сега на теб да решиш този проблем.
Приеми най-добрите ми пожелания:
За последен път
ЕПИЛОГ
Когато за първи път прочетох изумителния разказ на Макнийл за Черния облак, беше също такъв студен, дъждовен януарски ден, какъвто Кингсли бе преживял преди много години. Следобеда и цялата вечер прекарах пред камината в своята стая в Куинс колидж. Щом прелистих и последната страница (което сторих не без известна тъга, тъй като Макнийл ни бе напуснал само преди няколко дни с неумолимата неизбежност на всяка смърт), отворих последния пакет. Вътре бе завита малка метална кутийка, в която лежеше навита на руло хартиена лента, пожълтяла вече от времето по краищата. Повече от десет хиляди дупчици бяха пробити по нея. Такива ленти се употребяваха в старите модели изчислителни машини. Това беше кодът! Само с един лек жест можех да хвърля ролцето в огъня и последната надежда за по-нататъшна връзка с Облака да изчезне завинаги.
Но аз направих друго. Поръчах около хиляда копия на кода. Длъжен ли съм да ги изпратя по целия свят, та да може някой някъде, рано или късно, отново да установи връзка с Облака? Какво ще предпочетем — да останем големи хора в един малък свят, или да бъдем малки хора в един огромен свят! Ето това е мисълта, която ме вълнуваше по време на целия разказ.
17 януари 2001 г. Дж. Б.