— Едва ли е било само това — каза Пейнтър. — Нещо повече се разиграва тук. Нещо голямо. Нещо, което внезапно е пратило Granitschloss в пенсия.
— Може и да сте прав — каза Пола. — През последните четири месеца в имението се забелязва повишена активност. Нещо ги е раздвижило.
— Явно са стигнали до някакъв самостоятелен пробив — каза Анна. Лицето й се бе изопнало от тревога.
Гюнтер проговори за пръв път, хрипкаво, като стържещи камъни:
— Genug! — Писнало му беше. — Тоя мръсник има Камбана… има Зерум… ние ще ги намерим! И ще ги използваме. — Махна на сестра си. — Стига само сме приказвали!
Този път Лиза беше съгласна с гиганта.
— Трябва да се вмъкнем някак в имението. — „При това скоро“, добави наум.
— Ще е нужна цяла армия, за да се щурмува това място. — Пейнтър се обърна към Пола. — Можем ли да се надяваме на някаква помощ от южноафриканското правителство?
Тя поклати глава.
— Категорично не. Вааленбергови са дали предостатъчно подкупи на всички нива на администрацията. Ще трябва да открием друг начин, не така явен.
— Сателитните снимки не ни помагат много — каза Пейнтър.
— Значи минаваме на ниски технологии — каза Пола и ги поведе към чакащите джипове. — Всъщност вече имам един човек там.
Камиси лежеше по корем. Макар да се беше зазорило, първите лъчи на слънцето само удължаваха сенките по земята.
Камиси беше с камуфлажни дрехи, голямата му двуцевка бе преметната на ремък през гърба. С дясната си ръка стискаше традиционното зулуско късо копие.
Зад него лежаха двама други зулуски следотърсачи — Тау, внук на старейшината, който беше спасил живота му, и неговият най-добър приятел Нджонго. Те също носеха огнестрелни оръжия плюс къси и дълги копия. За разлика от него, бяха облечени традиционно — с кожени препаски. Телата им бяха намацани с боя, на главите им имаше ленти от кожа на видра.
Цяла нощ бяха обхождали гората около имението в търсене на маршрут встрани от висящите пътеки и патрулиращите по тях пазачи. Придвижвали се бяха по дивечови пътечки през ниския храсталак, известно време следваха едно стадо импали под прикритието на сенките. На няколко пъти Камиси спира, за да нагласи маскираните като лиани въжета, които свързваха висящите пътеки със земята. Подготвил беше и още няколко изненадки.
След като си свършиха работата, се отправиха към пълноводния поток, който течеше покрай оградата на имението.
А после, преди миг, се беше чул ужасният крясък.
С пронизителен вой накрая.
Камиси замръзна. Този вой го помнеше и с костите си.
Укуфа.
Пола Кейн се беше оказала права. Според нея съществата идвали от имението на Вааленберг. Дали са избягали или съзнателно са били докарани, за да убият Камиси и Марша, докторката не знаеше. Във всеки случай сега бяха на свобода и ловуваха.
Кого обаче?
Воят беше дошъл от разстояние отляво.
Не те бяха плячката. Тези същества бяха твърде умели ловци. Не биха издали толкова скоро присъствието си. Нещо друго беше привлякло интереса им, събудило беше жаждата им за кръв.
После Камиси чу някой да вика на немски, плачлив глас, който викаше за помощ.
По-близо до него.
Костите му още тръпнеха от воя и единственото му желание беше да избяга — да си плюе на петите и да не се обръща. Инстинктите си искаха своето.
Тау заговори тихо зад него, призоваваше го към същото.
Вместо това Камиси се обърна по посока на жалния вик. Не беше успял да спаси Марша от тези същества. Помнеше добре собствения си ужас, докато чакаше изгрева на слънцето, потопен до гуша в калната вода. Не можеше просто така да обърне гръб на нещастника.
Претърколи се до Тау и му даде картите на местността, които беше нахвърлил.
— Върни се в лагера. Дай ги на доктор Кейн.
— Камиси… братко… не! Да се махаме. — Очите на Тау се бяха изцъклили от страх. Дядо му сигурно му беше разказвал приказки за укуфа и сега легендите изведнъж бяха оживели. Камиси си помисли, че Тау и приятелят му заслужават възхищение. Единствено те се бяха съгласили да влязат заедно с него в имението. Суеверията имаха голяма сила сред тукашните хора.
Сега обаче, изправен пред реалността, Тау вече не държеше да се прави на герой.
И Камиси не можеше да го вини. Помнеше собствения си ужас от първия си сблъсък с укуфа. Беше побягнал и беше допуснал докторката да загине.