— Насам. — Дръпна Монк при една от площадките и го повлече по коридора. Бяха на шестия етаж. Алармите все така пищяха.
— Къде оти… — подхвана отново Монк.
— Нависоко — отвърна Грей и посочи към дъното на коридора, където имаше врата. — Към една пътечка в клонака.
Но нямаше да е толкова лесно.
Сякаш някой беше подслушал плана им, една метална щора започна да се спуска. Автоматична система за сигурност.
— По-бързо! — изкрещя Грей.
Щората вече беше затворила три четвърти от вратата.
Грей грабна един стол и го метна напред. Той падна на дюшемето, плъзна се по полираната му повърхност и се удари в затворената врата миг преди щората да го затисне отгоре. Механизмът изскърца пронизително. Над вратата замига червена лампичка. Повреда. Грей беше сигурен, че някъде в къщата мига друга червена светлинка, сигнализираща за нарушената функция на охранителната щора.
Вече беше при вратата. Краката на стола пукаха, смазвани от тежестта на стържещата щора.
Монк го настигна, останал без дъх, ръцете му все така бяха заключени с белезниците зад гърба.
Грей се мушна под стола и протегна ръка към топката на вратата. Невероятна гъвкавост, предвид щората, която му блокираше пътя.
Пръстите му най-после се свиха около топката и той я завъртя.
Заключено.
— Мама му стара!
Столът продължаваше да пука. Зад тях се чу тропот на ботуши. Последваха заповеди на висок глас.
— Подпри ме! — викна Грей на Монк. Налагаше се да отвори вратата с ритници.
Легна по гръб, присви крака към корема си и се опря на рамото на Монк.
В същия миг вратата се отвори сама и Грей видя два крака. Някой от патрулите явно беше забелязал повредата и беше дошъл да провери какво става.
Грей се прицели в прасците и ритна с всички сили.
Сварен неподготвен, мъжът залитна, удари си главата в металната щора и се строполи на дъските. Грей се мушна под щората и го изрита в главата с пета. Пазачът омекна окончателно.
Монк се претърколи след Грей, като в движение изрита стола, който задържаше щората. Тя, от своя страна, продължи спускането си безпрепятствено и с трясък затвори изхода.
Грей взе оръжията на поваления пазач. С ножа освободи ръцете на Монк, тикна в тях полуавтоматичния му пистолет, а самият той грабна пушката.
Хукнаха по висящата пътека. Пътеката се разклоняваше в самото начало на джунглата. Огледаха и двете посоки. Засега всичко изглеждаше чисто.
— Ще трябва да се разделим — каза Грей. — Така ще увеличим шансовете си. Твоята задача е да намериш помощ — да стигнеш до телефон и да се свържеш с Логан.
— А ти?
Грей не отговори. Нямаше нужда.
— Грей… тя може вече да е мъртва.
— Това не го знаем.
Монк се взря в лицето му. Беше видял чудовището на компютърния екран. Знаеше, че Грей всъщност няма избор.
Така че само кимна.
Без повече приказки двамата хукнаха в различни посоки.
Камиси се покатери по едно дърво и стигна до пътечката в зеления балдахин. Движеше се бързо и безшумно.
Долу укуфата обикаляше дървото, охраняваше плячката си. Силният трясък отпреди малко беше стреснал чудовището и то беше спряло да се катери, смъкнало се беше на земята и сега обикаляше в кръгове. Откъм господарската къща долиташе вой на охранителна система.
Камиси се чудеше какво става.
Дали не бяха открили Тау и Нджонго?
Или пък бяха намерили лагера им от другата страна на оградата? Бяха го маскирали като зулуски ловен бивак, един от многото в околността. Дали пък някой не се беше досетил, че служи и за друго?
Каквато и да беше причината за тревогата, тя беше вдъхнала известна доза предпазливост у чудовищната хиена, укуфата. Камиси се възползва от това, за да стигне до един от висящите мостове. Претърколи се на дъските и смъкна пушката от гърба си. Сетивата му бяха изострени до болка. Но не от ужас — ужасът си беше отишъл. Не му бяха убягнали спокойната походка на съществото, тихото гърлено ръмжене и острият нервен кикот, който преминаваше в пронизителни подвиквания.
Нормално поведение на хиена.