Анна дръпна към себе си листа, на който Монк беше надраскал руните.
— Ако Хуго е бил прав, разшифроването на кода му може да се окаже жизненоважно за лечението ни. Камбаната притежава способността да забави развитието на болестта… но ако разгадаем тази гатанка, може би ще намерим пътя към окончателно излекуване.
Лиза върна дискусията към реалността.
— Но първо трябва да се доберем до Камбаната на Вааленберг, нали? Чак тогава можем да говорим за лечение.
— Ами Грей? — попита Монк. — И момичето?
Пейнтър стисна устни.
— Нямаме представа къде е Грей в момента. Може да се крие, може да е заловен, дори мъртъв. В момента капитан Грей може да разчита единствено на себе си.
Монк се намръщи.
— Мога да се промъкна там. Камиси е нанесъл местността на картата.
— Не. Сега не е моментът да разделяме силите си. — Пейнтър притисна с пръсти главата си зад дясното ухо, където се беше съсредоточила болката. Чуваше звуците проточени, с ехо, а гаденето се засилваше.
Монк не сваляше очи от него.
Той му махна с ръка, че е добре. Но нещо в съсредоточения поглед на Монк му подсказваше, че колегата му се тревожи не само за физическото състояние на шефа си. Наистина ли вземаше правилните решения? В какво състояние беше мисловната му дейност? Съмнението го жегна под лъжичката. Доколко ясна беше мисълта му, наистина?
Ръката на Лиза се плъзна към коляното му, сякаш лекарката се беше досетила за тревогите му.
— Добре съм — измърмори той… колкото на нея, толкова и на себе си.
Чергата, която служеше за врата на колибата, се отметна и това прекъсна дискусията им. Пола Кейн се приведе и влезе в малкото помещение. Следваше я зулуски старейшина в пълни церемониални одежди — листа, пера и леопардова кожа, обшита с цветни мъниста. Макар човекът да наближаваше седемдесетте, по лицето му нямаше бръчки, цялото беше като изсечено от камък. Главата му бе обръсната. Носеше дървена тояга с китка пера на върха, ала носеше и една стара, направо древна пушка, която изглеждаше повече церемониална.
Пейнтър стана. Познаваше това оръжие. Старо гладкоцевно английско пушкало, легендарната Кафява Бес, кремъклийка от Наполеоновите войни.
Пола Кейн представи новодошлия.
— Моси Д’Гана. Зулуски вожд.
— Всичко е готово — каза старейшината на отчетлив английски.
— Моля приемете благодарността ми за съдействието — официално каза Пейнтър.
Моси кимна, в знак, че оценява изказаната признателност.
— Но не заради вас ще използваме копията си. Имаме неразплатени сметки с бурските преселници заради Кървавата река.
Пейнтър се смръщи недоумяващо и Пола Кейн побърза да обясни:
— Когато англичаните прогонили датските бури от Кейптаун, те навлезли във вътрешността — било истинско преселение. Породило се напрежение между пристигащите имигранти и местните племена — ксоза, пондо, свази и зулу. През хиляда осемстотин трийсет и осма при един приток на Биволската река зулусите били предадени, хиляди загинали, а оцелелите били изтласкани от родните си земи. Било истинско клане. Оттогава наричат притока Кървавата река. Отговорен за касапницата бил Пиет Вааленберг.
Моси вдигна старата пушка и я протегна към Пейнтър.
— Ние не забравяме.
Пейнтър не се и съмняваше, че същата тази пушка е участвала в позорната битка отпреди почти две столетия. Прие я с уважение и със съзнанието, че връчената му кремъклийка е по-силна от всеки писмен договор.
Моси се настани на пода — плавно като младеж — с кръстосани крака.
— Трябва ни план.
Пола кимна на Камиси и повдигна чергата на вратата.
— Камиси, твоят джип е готов. Тау и Нджонго те чакат. — Погледна си часовника. — Трябва да побързаш.
Камиси се изправи. Всеки си имаше задача, която трябваше да се свърши преди мръкване.
Пейнтър срещна погледа на Монк. И отново видя тревогата в очите му. Ала тревогата му не беше за Пейнтър… а за Грей. До залез-слънце оставаха осем часа. Дотогава не можеха да направят нищо.
Грей беше сам.
— Наведи си главата — прошепна Грей на Фиона.