— Когато се върнеш, ще те заключа вкъщи, да знаеш…
И така още цяла минута.
Накрая Монк успя да вмъкне една реплика:
— И ти ми липсваш.
Шумно сумтене, после въздишка.
— Чух, че и Грей още липсва.
— Той ще се оправи — увери я Монк и се помоли наум дано да е така.
— Намери го, Монк. На всяка цена.
Монк оценяваше загрижеността й. Кат не му поиска обещания да внимава. Познаваше го достатъчно добре. Все пак сълзите се чуха ясно в следващите й думи:
— Обичам те.
А това е достатъчно да вдъхне предпазливост у всеки мъж.
— И аз те обичам. — После сниши глас и леко се извърна. — И двамата ви обичам.
— Ела си у дома.
— Ти само се опитай да ме спреш.
Кат въздъхна отново.
— Логан ме вика по пейджъра. Трябва да свършвам. В седем имаме среща в южноафриканското посолство. Ще се опитаме да натиснем и оттук.
— Сритайте ги по задниците, бебчо.
— Точно това ще направим. Чао, Монк.
— Кат, аз… — Но линията прекъсна. По дяволите!
Монк погледна към Лиза и Пейнтър. Бяха свели глави и си говореха нещо, но Монк усети, че не разговорът, а нуждата от физическа близост диктува действията им. Сведе поглед към телефона. Поне Кат беше жива и здрава.
— Водеха ме в подземната килия — каза доктор Марша Феърфилд. — За допълнителен разпит. Изглежда, нещо ги притеснява.
Бяха се върнали в стаята на първия етаж. Пазачът, ощипал Фиона по дупето, още лежеше в безсъзнание на пода и от ноздрите му се стичаше кръв.
Доктор Феърфилд им беше разказала набързо историята си: как й спретнали засада, насъскали срещу нея питомците си и я затворили тук. Вааленбергови научили по свои канали за евентуалната й връзка с британското разузнаване и замаскирали отвличането й като нещастен случай при нападение на лъв. Раните й още бяха подути и възпалени.
— Успях да ги убедя, че придружителят ми, надзирател в ловния резерват, е загинал. Само това можах да направя. Да се надяваме, че се е добрал някак до цивилизацията.
— Но какво всъщност крият Вааленбергови? — попита Грей. — Какво правят?
Жената поклати глава.
— Някаква зловеща версия на проекта „Манхатън“, но в генетичен план. Само това успях да разбера. Но ми се струва, че има и нещо друго. Някакъв страничен проект. Дори нападение може би. Чух един от пазачите да споменава за това. За някакъв серум. Серум 525, това ги чух да казват. Споменаха и Вашингтон в същия контекст.
Грей се намръщи.
— А за някакви срокове споменаха ли?
— Не точно. Но от доброто им настроение заключих, че каквото има да става, ще става скоро. Много скоро.
Грей се замисли. „Този серум… може би е биологично оръжие… патоген… вирус…“ Поклати глава. Трябваше му повече информация, при това бързо.
— Трябва да се промъкнем в тези подземни лаборатории — измърмори той. — Да разберем какво се готви.
— Точно там ме водеха, в подземието — подсети го доктор Феърфилд.
Той кимна, схванал намека.
— Ако се престоря на един от пазачите ви, може и да се вмъкнем долу.
— Ще трябва да побързаме — каза Марша. — Сигурно вече се чудят къде съм.
Грей се обърна към Фиона, готов за задължителния спор. Най-безопасно щеше да е, ако тя останеше скрита в стаята, далеч от чужди погледи. Трудно биха оправдали присъствието й до затворничка и нейния пазач. Така само щяха да събудят подозрение.
— Знам! Прислужница няма място там — каза Фиона и го изненада за пореден път. Срита пазача на пода. — Ще правя компания на тоя Казанова, докато се върнете.
Въпреки храбрите й думи в очите й се четеше страх.
— Няма да се бавим — обеща Грей.
— Имай късмет да е другояче.
След като уредиха този въпрос, Грей грабна пушката, махна на доктор Феърфилд към вратата и каза:
— Да тръгваме.
След малко вече водеше Марша с насочена към гърба й пушка към главния асансьор. Никой не ги спря. Имаше четящо устройство за карти, осигуряващо достъп до подземните нива. Грей плъзна през него втората карта на Ишке. Осветените в червено бутони за подземните нива примигнаха и светнаха в зелено.
— Някаква идея откъде да започнем? — попита Грей.
Марша протегна ръка.
— Колкото по-голямо е съкровището, толкова по-дълбоко го заравят. — И натисна бутона за най-долното ниво. Седмото. Асансьорът започна да се спуска.