Нищо чудно. Грей вече беше забелязал приликата между младите представители на семейството. Семейният патриарх беше бърникал в гените им от поколения.
Но явно не това беше странната част.
Марша продължи:
— При всеки от вааленберговите ембриони има препратка към поредици от стволови клетки, които на свой ред се проследяват до Crocuta crocuta.
— Хиените?
Марша кимна.
Колкото повече му се изясняваха нещата, толкова по-голям ставаше ужасът му.
— Казваш, че е влагал стволови клетки от собствените си деца в онези чудовища? — Грей не успя да скрие потреса си. Нямаха ли край жестокостта и арогантността на този човек?
— И това не е всичко — каза Марша.
Стомахът на Грей се повдигна в предчувствие за онова, което щеше да каже англичанката.
Марша посочи сложна схема, която се беше появила на екрана.
— Според това тук стволови клетки от хиените са вложени в следващото поколение човешки ембриони.
— Господи!
Грей си спомни как Ишке беше спряла нападащата хиена само с жест. Значи тайната не се криеше само в отношенията господар — куче. Двете си бяха семейство, роднини. Болдрик беше имплантирал клетки от мутиралите хиени в децата си, един вид кръстосано опрашване като при орхидеите, които отглеждаше.
— Но и това не е най-лошото… — подхвана Марша, пребледняла и потресена до дън душа. — Вааленбергови са…
Грей я прекъсна. Беше чул достатъчно. Търсенето им още не беше приключило.
— Трябва да продължим нататък.
Марша погледна с неохота към компютъра, но все пак кимна и стана. Излязоха от чудовищната лаборатория и продължиха по коридора. На следващата врата имаше табелка с надпис FOETUSSEN. Зародиши. Грей продължи нататък, без да спира. Нямаше желание да вижда ужасите, които се криеха зад тази врата.
— Как постигат тези резултати? — попита Марша. — Мутациите, успешните химери? Явно имат някакъв начин да контролират генетичните манипулации.
— Сигурно — измърмори Грей. — Но не са го усъвършенствали напълно… не още.
Помисли си за работата на Хуго Хирцфелд, за кода, който той беше скрил в руните. Сега разбираше защо Болдрик иска да ги има на всяка цена. Защото те обещаваха съвършенство. „Твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на воля.“
А чудовищното определено не плашеше Болдрик. Та той го влагаше в собственото си семейство. И сега, когато разполагаше с кода на Хуго, каква щеше да е следващата му стъпка? Особено с дишащата във врата му Сигма? Нищо чудно, че толкова отчаяно се интересуваше от Пейнтър Кроу.
Стигнаха до друга врата. Помещението зад нея сигурно беше огромно, защото вратата отстоеше на значително разстояние от зародишната лаборатория. Грей прочете табелката.
Спогледаха се с Марша.
— Не е било „серум“ — каза Грей.
— Зерум — прочете Марша и поклати неразбиращо глава.
Грей използва откраднатата карта. Индикаторите светнаха в зелено, ключалката се освободи и той бутна вратата. Осветлението в стаята се включи. Въздухът миришеше слабо на ръжда с намек за озон. Подът и стените бяха тъмни.
— Олово — каза Марша, след като докосна стената.
На Грей това не му хареса особено, но му беше нужна още информация. Огромното помещение приличаше на склад за опасни отпадни продукти. По стените имаше рафтове. На рафтовете бяха наредени жълти четиридесетлитрови цилиндрични контейнери с числото 525, щамповано отстрани.
Вече си беше помислил, че може да става въпрос за биологично оръжие. Или пък контейнерите съдържаха някакво ядрено вещество, отпадъци от ядрен синтез? Защо стаята беше облицована с олово?
Марша сякаш не беше разтревожена. Приближи се до рафтовете. Под всеки контейнер имаше етикетче.
— Албания — прочете тя, после пристъпи към следващия контейнер. — Аржентина.
Следваха имената и на други страни, по азбучен ред.
Грей плъзна поглед по рафтовете. Имаше поне сто контейнера.
Марша хвърли поглед към него. Той разбра внезапното притеснение в погледа й.
„О, не…“
Забърза навътре покрай рафтовете, оглеждаше ги, спираше периодично да прочете поредния етикет.
БЕЛГИЯ… ГЪРЦИЯ… ИТАЛИЯ…
Затича нататък.
Накрая стигна до мястото, което търсеше.