САЩ…
Спомни си какво беше дочула Марша, нещо за Вашингтон. За вероятно нападение. Погледът му отново се плъзна по редиците контейнери. Не само Вашингтон беше под заплаха. Поне не още. Грей си спомни интереса на Болдрик към Пейнтър, към Сигма. Те бяха най-непосредствената заплаха за него.
Болдрик явно беше ускорил плановете си.
Мястото на рафта над етиката с надпис САЩ беше празно.
Съответният контейнер със Зерум 525 липсваше.
— Време на пристигане, МедСтар? — попита диспечерът по радиото. Седеше пред големия програмен екран в болницата с безжични слушалки на главата.
От хеликоптера отговориха с припукване:
— На път сме. До две минути сме при вас.
— От Спешното искат последна информация. — Вече всички знаеха за стрелбата на улицата с посолствата. Бяха задействани протоколите при нарушена вътрешна сигурност. Цареше хаос и объркване.
— Медицинският персонал на посолството е установил смъртта на двама души още на място. Южноафриканци, включително посланикът. Но и двама американци са пострадали.
— Статут?
— Единият е мъртъв, другият — критичен.
14.
Менажерия
Фиона стоеше до вратата, стискаше тазера и се ослушваше. Към стълбищната площадка на първия етаж се приближаваха гласове. Момичето се задушаваше от непреодолим страх. Всички резерви на адреналин, които я бяха поддържали през последните двайсет и четири часа, вече бяха на привършване.
Овързаният пазач, онзи, който я беше ощипал, лежеше със запушена уста зад нея. Наложило се беше да му пусне още един заряд, когато започна да идва на себе си и да стене.
Гласовете се приближаваха към скривалището й.
Фиона се напрегна.
Къде беше Грей? Нямаше го вече почти цял час.
Приближаваха се двама души. Фиона позна единия глас. Русата кучка, която беше порязала дланта й. Ишке Вааленберг.
— Ключовите карти — сърдито каза Ишке. — Сигурно съм си загубила моите, като паднах.
— Е, мила zuster, вече си на сигурно място у дома.
Zuster. Сестра. Значи другият беше брат й.
— За всеки случай ще променим кодовете — добави той.
— И никой не е намерил двамата американци и момичето?
— Удвоихме наблюдението по границите. Сигурни сме, че още са на територията на имението. Ще ги намерим. А grootvader има една изненада за тях.
— Каква изненада?
— Гаранция, че никой няма да напусне имението жив. Нали си спомняш, че им взе ДНК проби още при пристигането.
Ишке се изсмя — смях, от който кръвта на Фиона изстина. Гласовете им бавно се отдалечиха.
— Ела. — Мъжкият глас заглъхна надолу по стълбите към първия етаж. — Grootvader вика всички долу.
Притиснала ухо до вратата, Фиона вече не различаваше думите, но й се стори, че двамата спорят. От друга страна, вече беше чула достатъчно.
„Никой няма да напусне имението жив.“
Какво бяха намислили? Леденият смях на Ишке още кънтеше в ушите й, безмилостен и доволен. Каквото и да бяха планирали, явно не се съмняваха в успеха си. Но какво общо имаха ДНК пробите?
Знаеше, че има само един начин да разбере. Нямаше представа кога ще се върне Грей, но разбираше, че времето им изтича. Трябваше да разберат каква опасност ги грози… ако искаха да я избегнат.
Това означаваше само едно.
Тя пъхна тазера в джоба си и извади бърсалката за прах. Завъртя топката и открехна вратата. За предстоящия лов щяха да й трябват всички умения, усвоени на улицата. Измъкна се в коридора. Спря с гръб към вратата и я затвори с дупе. Никога не се беше чувствала така сама, така тотално изплашена. За миг промени решението си и сложи ръка върху топката на вратата. После затвори очи и се опита да се успокои, отправи молитва, но не към Бог, а към онази, която я беше научила, че смелостта се проявява по различни начини, включително и в саможертвата.
— Мути… — прошепна тя.
Приемната й майка толкова й липсваше. Тайни от миналото я бяха убили, а сега нови тайни висяха като гилотина над главата на Фиона и другите. За да оцелеят, трябваше да е храбра и щедра като Мути.
Пристъпи напред, вдигнала бърсалката, сякаш можеше да се защити с нея. Надникна през парапета и зърна долу белезникавите глави на близнаците. Чу и гласовете им.