Анг Гелу поклати глава. Знаеше, че е безсмислено. Просто залюля стареца в обятията си. Дишането му — личеше по липсата на мехурчета в прореза — беше спряло. Възрастта, кръвозагубата и обезводняването и без това вече бяха отслабили фатално организма на лама Кемсар.
— Съжалявам — каза Лиза. — Помислих си… — Махна с ръка към стените. — Помислих си, че може да е важно.
Анг Гелу поклати глава.
— Безсмислици. Драсканици на луд човек.
Като не знаеше какво друго да направи, Лиза извади стетоскопа и мушна слушалката под робата на монаха. Опитваше се да скрие вината си зад някаква дейност. Напразно местеше слушалката по гърдите му. Пулс нямаше. Ала откри на ребрата на мъртвия лама странна неравност. Разгърна внимателно подгизналата предница на робата и оголи гърдите му.
Анг Гелу погледна и ахна.
Изглежда, стените не бяха единственото платно, което лама Кемсар беше избрал за писанията си. Един последен символ беше издълбан в гърдите му, прорязан със същата кама и най-вероятно от същата ръка. За разлика от странните символи по стените, този пречупен кръст не можеше да се сбърка с нищо друго.
Свастика.
Още преди да реагират, първата експлозия разтресе сградата.
Събуди се, обхванат от паника.
Трясък на гръмотевица го извади от трескавия мрак. Не, не беше гръмотевица. Експлозия беше. Мазилка се сипеше на ситен прах от ниския таван. Той седна и се огледа объркано. Не можеше да определи къде е и кое време е. Стаята се въртеше. Погледна надолу и отметна мръсното вълнено одеяло. Лежеше в непознато легло, само по ленени гащи. Вдигна ръка. Трепереше. В устата му имаше вкус на топло лепило и макар че през затворените кепенци на прозорците почти не влизаше светлина, очите го боляха. Побиваха го силни тръпки.
Нямаше никаква представа къде е и дори кога е.
Смъкна крака на пода и се опита да стане. Кофти идея. Светът отново потъна в мрак. Срина се назад и сигурно пак щеше да изпадне в безсъзнание, ако не беше стрелбата. Стрелба с автоматично оръжие. Някъде близо. Кратък откос, после нищо.
Опита отново, този път с повече решимост. Спомените му започнаха да се връщат. Тръгна към вратата. Удари се в нея, подпря се на ръце и натисна бравата.
Заключено.
— Хеликоптерът — каза Анг Гелу. — Унищожен е.
Лиза стоеше от едната страна на високия прозорец. Веднага след като експлозията утихна, дръпнаха резетата и отвориха широко капаците. Войникът дори откри стрелба на посоки — реши, че нещо в двора се движи.
Никой не отвърна на стрелбата.
— Да не си видял пилота? — попита Лиза. — Може да е открил някакъв проблем с двигателя и да е избягал от хеликоптера.
Войникът бе опрял пушката на перваза и притиснал око до окуляра, оглеждаше трескаво двора.
Анг Гелу посочи мазните кълбета дим, които се издигаха откъм картофените ниви. Точно където беше кацнал хеликоптерът им.
— Не мисля, че експлозията е от механична повреда.
— Какво ще правим сега? — попита Лиза. Дали друг умопобъркан монах не беше взривил машината? И ако бе така, още колко войнствени луди се разхождаха на свобода из манастира? Помисли си за първия, с размахания сърп, и за ужасното нещо, което ламата беше причинил сам на себе си… Какво ставаше, по дяволите?
— Трябва да се махнем оттук — каза Анг Гелу.
— И къде ще отидем?
— На един ден път пеша има малки селца и единични стопанства. Каквото и да е се е случило тук, сами няма да го разгадаем.
— Ами другите монаси? Някои може да са в по-добро състояние от братовчеда на зет ви. Не трябва ли да им помогнем?
— Първата ми грижа е вашата безопасност, доктор Къмингс. Освен това трябва да уведомим властите.
— Ами ако заболяването е заразно? Само ще разпространим заразата, ако се махнем оттук.
Монахът вдигна ръка към разкъсаната си буза.
— Без хеликоптера няма как да се свържем с останалия свят. Ако останем тук, ние също ще умрем… и никой навън няма да разбере.
Това изглеждаше разумно.
— Можем да сведем до минимум контакта си с други хора, докато не стане ясно какъв е причинителят — продължи той. — Ще викаме за помощ, без да се приближаваме много.
— Без физически контакт — измърмори тя.
Той кимна.
— Информацията, която носим, си струва риска.