Само едно нещо знаеше със сигурност. Анг Гелу и войникът не бяха убити от умопобъркан монах. Действията на нападателя бяха твърде добре пресметнати, убийствата — преднамерени.
И сега тя беше останала съвсем сама.
Огледа тесния коридор и погледът й се спря на окървавения труп на Релу На. Иначе коридорът изглеждаше чист. Ако успееше да вземе захвърления сърп на мъртвия… поне щеше да има някакво оръжие…
Вмъкна се в коридора.
Преди да е направила втора крачка, някой се появи зад нея. Гола ръка я стисна здраво през гърлото. Хрипкав глас излая в ухото й:
— Не мърдай.
Лиза мразеше да й заповядват и повече по навик, отколкото по друга причина, не се подчини и този път — вместо да замръзне, заби лакът в корема на нападателя си.
Чу се изпъшкване и ръката около гърлото й изчезна. Нападателят падна назад през бродираната брокатена завеса на входа и я раздра с тежестта си. Тупна по задник.
Лиза се завъртя и приклекна, готова да хукне.
Мъжът беше само по долни гащи. Кожата му беше смугла, прорязана тук-там от стари изсветлели белези. Права разрошена черна коса скриваше наполовина лицето му. По габаритите си, мускулатурата и широките рамене приличаше повече на индианец, отколкото на тибетски монах.
Но пък може да й се струваше така само заради гащите, които приличаха на набедрена превръзка.
Той изпъшка и вдигна поглед към нея. Леденосините му очи отразиха светлината на лампите.
— Кой си ти? — попита Лиза.
— Пейнтър — изпъшка той. — Пейнтър Кроу.
2.
Библията на Дарвин
Какво е общото между книжарниците и котките?
Докато излизаше от хотел „Нихавън“, командир Грейсън Пиърс сдъвка поредната таблетка против алергия. Покрай вчерашното си проучване на копенхагенската библиофилска общност се беше отбил в пет-шест от градските литературни сборища. Всяка книжарница в града, изглежда, беше окупирана за постоянно от колонии фучащи котки, които се излежаваха лениво на тезгясите или се разхождаха горделиво по паянтови рафтове с книги, пълни с прах и мухъл.
И сега си плащаше с кихавици. Или пък просто беше изстинал. Пролетта в Копенхаген не отстъпваше по влага и студ на зимата в Нова Англия. А той не си беше взел достатъчно топли дрехи.
Сега беше с пуловера, който бе купил по принуда от един скъпарски бутик до хотела. Пуловерът беше с поло яка и от мериносова вълна, небоядисана и кажи-речи изобщо необработена. И бодеше ужасно. Но пък пазеше от утринния студ. Макар да се беше зазорило още преди час, студеното слънце в сивото небе не вещаеше по-топъл ден. Като се дръгнеше под яката, той се отправи към централната жп гара.
Хотелът му се намираше до един от градските канали. Редица долепени сгради във всички цветове на дъгата — смесица от магазини, ресторантчета и частни домове — се точеше и по двата бряга на канала и му напомняше за Амстердам.
Покрай бреговете бяха пристанали нагъсто различни по цвят и предназначение речни съдове — избелели едномачтови платноходки, яркоцветни екскурзионни лодки, наперени шхуни, лъскави бели яхти. Грей подмина една, която приличаше на плаваща сватбена торта, и поклати глава. Въпреки ранния час неколцина окичени с фотоапарати и камери туристи се мотаеха насам-натам, заемаха позиции зад перилата на моста и щракаха като невидели.
Грей мина по каменния мост, извървя половин пресечка покрай канала, после спря, облегна лакти на тухления парапет и се загледа в ленивата вода долу. Отражението му се появи в почти гладката повърхност и в първия миг го стресна не на шега. Наполовина в сянка, от канала го гледаше лицето на баща му — черна права коса висеше над сини очи, дълбока бразда делеше брадичката на две, равнините на лицето се срещаха под остри ъгли, запечатали като в камък уелския му произход. Определено беше син на баща си. Факт, който твърде много занимаваше мислите му напоследък и го държеше буден до късно през нощта.
Какво друго беше наследил от баща си?
Два черни лебеда се плъзнаха по водата, набраздиха я и размазаха отражението му. Продължиха към моста; дългите им вратове се полюляваха изящно, главите им се въртяха наляво-надясно с демонстративна небрежност.