Толкова по-добре.
Ако питаха Монк, старомодната еволюция си беше за предпочитане.
Ръката му се плъзна към корема й. Страх го беше да попита.
Не се и наложи. Кат покри ръката му със своята.
— Бебето е добре. Докторите казват, че едва ли ще настъпят усложнения.
Монк отново се срина на колене и положи глава на корема й. Прималя му от облекчение. Затвори очи. Плъзна ръка около кръста й, лекичко, заради раните й, и се притисна до нея.
— Слава Богу.
Кат докосна бузата му с пръсти.
Все така на колене, Монк бръкна в джоба си и извади черната кадифена кутийка. Вдигна я, без да отваря очи. Наум мълвеше молитви.
— Омъжи се за мен.
— Добре.
Монк отвори очи и я зяпна.
— Какво?!
— Казах: добре.
Монк вдигна глава.
— Сигурна ли си?
— Да ме разубедиш ли се опитваш?
— Ами, в момента си на успокоителни. Може би да те попитам по-късно…
— Я просто ми дай пръстена. — Кат взе кутийката и я отвори. Гледа я мълчаливо няколко секунди. — Празна е.
Монк грабна кутийката и погледна вътре. Пръстена го нямаше.
Поклати глава и изръмжа:
— Ах тая Фиона!
Пейнтър лежеше по гръб в друго крило на болницата. Масата се изтегли от обгръщащия я като гигантски геврек компютърен томограф. Сканирането беше продължило повече от час. Пейнтър едва не беше заспал след напрегнатите дни и кошмарните нощи напоследък.
Една сестра отвори вратата и влезе.
Лиза влезе след нея.
Пейнтър седна. В стаята беше доста хладно. Но пък и той беше облечен само с тънкия като хартия болничен халат, който приличаше повече на възголям лигавник до коленете. Опита се да заседне краищата му, за да запази приличие поне донякъде, но накрая се призна за победен.
Лиза седна до него и кимна към отделената със стъклена стена кабина с мониторите. Там група специалисти от болницата „Джонс Хопкинс“ и Сигма обсъждаха разгорещено здравословното състояние на Пейнтър.
— Всичко изглежда наред — каза Лиза. — Калцификацията на вътрешните органи почти е преодоляна. Лабораторните ти резултати се връщат към нормалните стойности. Възможно е да ти остане лека увреда на аортната клапа, но може дори и това да ти се размине. Възстановяването ти е забележително… да не кажа чудотворно.
— Спокойно можеш да го кажеш — увери я Пейнтър. — Ами това?
Прокара пръсти през белия кичур над едното си ухо.
Лиза посегна и прокара пръсти след неговите.
— На мен ми харесва. Важното е, че ще се оправиш.
И той й повярва. За пръв път дълбоко в себе си повярва, че ще се оправи. Въздъхна с неимоверно облекчение. Прескочил беше трапа. Животът все още беше пред него.
Хвана ръката на Лиза, целуна леко дланта й, после сведе ръката й, без да я пуска.
Лиза се изчерви и хвърли поглед към стъклото на кабината, но не издърпа ръката си от неговата дори когато се обърна към сестрата с няколко въпроса от техническо естество.
Пейнтър бавно плъзна поглед по нея. Беше отишъл в Непал заради тревогата, вдигната от Анг Гелу, но воден и от някаква вътрешна необходимост да се вгледа в себе си сред спокойствието и тишината на високопланинския манастир. Очаквал беше да прекара известно време сред миризма на благовония, медитации, напеви и молитви, а вместо това се беше озовал в центъра на истински ад, който едва не му беше струвал живота.
Пръстите му се стегнаха около ръката й.
Беше намерил нея.
И макар че само за няколко дни двамата бяха преминали заедно през какво ли не, всъщност почти не се познаваха. Коя и каква беше тя, наистина? Какво обичаше най-много да яде, какво я караше да се залива от смях, добре ли танцуваше, какво би прошепнала в ухото му за лека нощ?