— И с края на клана Вааленберг — каза Грей — се изтри и последната сянка от онова чудовище.
— Да се надяваме, че е така.
Грей кимна.
— Поддържам редовен контакт с Камиси и той ни държи в течение за разчистването на имението. Досега са заловили няколко от пазачите. Опасява се да не би част от животните да са избягали в джунглата извън границите на имението, но по-вероятно е всички да са умрели при експлозията. Все пак продължават да търсят.
Бяха назначили Камиси за временно изпълняващ длъжността главен надзирател на ловния резерват Хлухлуве-Умфолози. Южноафриканското правителство му беше дало и извънредни пълномощия за поддържане на реда в сътрудничество със старейшина Моси Д’Гана. Пола Кейн и Марша Феърфилд също помагаха според силите си, най-вече в контактите с международните разузнавателни служби, които след размириците и мощната експлозия бяха насочили вниманието си към резервата.
Двете жени се бяха върнали в къщата си, приютили бяха и Фиона. Дори й бяха помогнали да се включи в програма за ранен прием в Оксфорд.
Грей гледаше разсеяно през прозореца на автомобила. Надяваше се онези в Оксфорд да са заключили всичко ценно зад девет ключалки. Подозираше, че дребната престъпност в района на университета в скоро време ще отбележи внезапен и значителен растеж.
Мислите за Фиона го подсетиха за Райън. След трагичната смърт на баща си Райън беше обявил семейното имение за продан, решен най-сетне да избяга от тежката сянка на замъка Вевелсбург.
И толкова по-добре.
— А с Монк и Кат какво става? — прекъсна мислите му Пейнтър. Гласът му звучеше по-бодро: бе се отърсил временно и донякъде от скръбта по загиналия приятел. — Чух, че вчера са се сгодили.
Грей се усмихна за пръв път този ден.
— Вярно е.
— Господ да ни е на помощ.
И отново Грей трябваше да се съгласи с шефа си. Щастието на приятелите им сгряваше и тях. Въпреки смъртта и трагедиите животът продължаваше.
Обсъдиха още няколко по-незначителни подробности, а после линкълнът пое по обточените с дървета улици на Такома Парк и спря пред малка къща във викториански стил.
Пейнтър слезе пръв.
Лиза вече го чакаше.
Пейнтър се обърна и попита Грей:
— Нещо друго?
— Не, сър.
— Дръж ме в течение за разследването си в Европа. А за допълнителните дни — имаш ги.
— Благодаря, сър.
Пейнтър се обърна към Лиза и тя побърза да го хване под ръка. Двамата тръгнаха заедно към къщата.
Докато Грей слизаше от колата, Монк се приближи до него и кимна към шефа и Лиза.
— Искаш ли да се обзаложим?
Грей ги гледаше как се качват по стъпалата към верандата. От няколко дни бяха направо неразделни. След смъртта на Анна и изчезването на Гюнтер Лиза беше единственият жив източник на информация за функционирането на Камбаната. По тази причина прекарваше дълги часове в Сигма — отговаряше на безброй въпроси. Ала Грей подозираше, че Пейнтър и Лиза донякъде се възползват от ситуацията, за да прекарват повече време заедно.
Камбаната беше излекувала шефа му, но май беше направила и нещо повече.
Грей погледна хванатите им ръце. Замисли се върху въпроса на Монк. „Искаш ли да се обзаложим?“ На този етап още му се струваше рано. Ако животът и съзнанието бяха квантови феномени, може би същото важеше и за любовта.
Да обичаш или да не обичаш.
Да си вълна или да си частица.
Пейнтър и Лиза може би все още бяха и двете, бяха застинал в равновесно положение потенциал, който само времето щеше да тласне в едната или другата посока.
— Не знам — измърмори Грей на въпроса на Монк.
Тръгна към къщата, замислен за собственото си бъдеще.
Като всички останали, и той трябваше да измери собствената си реалност.
Епилог
Закъсняваше.
Слънцето се спускаше към хоризонта. Грей бързаше по зеленикавия мост от ковано желязо. Бароковата конструкция прехвърляше река Одра, ширнала се плоска и зелена, излъскана като огледало от лъчите на залязващото слънце.