— Да — потвърди Кат. Премести нежно ръката му и се претърколи в другия край на леглото.
Монк се ухили още по-широко. Нямаше как да не се ухили.
— Сигурна ли си?
Кат тръгна към банята. Бе само по бели гащички и огромна тениска с логото на Техническия университет в Джорджия. Правата й кестенява коса се спускаше до раменете.
— Закъсняваше ми с пет дни — мрачно отговори тя. — Вчера си направих тест.
Монк се изправи.
— Вчера? Защо не ми каза?
Кат изчезна в банята и притвори вратата след себе си.
— Кат?
Чу шуртенето на пуснатия душ. Заобиколи леглото и тръгна към банята. Искаше подробности. Кат го беше застреляла с новината, когато се върна от джогинга и я завари свита на топка в леглото. Очите й бяха подути и зачервени, лицето — подпухнало. Плакала беше. Наложи се доста да я убеждава, докато му признае какво я тормози цял ден.
Почука на вратата. По-силно и настоятелно, отколкото го беше планирал. Намръщи се на непослушната си ръка. Петопръстата протеза беше последен писък на науката, натъпкана с последните технически джаджи. Сдобил се беше с нея, след като изгуби собствената си ръка по време на акция. Ала пластмасата и металът не бяха плът. Искаше да почука дискретно, а беше прозвучало все едно се опитва да разбие вратата.
— Кат, ела да поговорим — нежно каза той.
— Взимам си душ и излизам.
Каза го тихо, но Монк долови напрежението в думите й. Надникна в банята. Макар че се виждаха вече почти от година и че дори се беше сдобил със свое чекмедже в апартамента й, все пак си има граници, които не бива да се прекрачват.
Кат седеше на затворената тоалетна чиния, опряла глава на ръцете си.
— Катрин…
Тя вдигна глава, стресната от нахлуването му.
— Монк! — Наведе се към вратата да я затвори.
Той пъхна крака си между вратата и рамката.
— Не е като да използваш тоалетната все пак.
— Чаках водата да се затопли.
Монк влезе и погледна запотеното от парата огледало. Помещението миришеше на жасмин. Ухание, което събуждаше все хубави чувства у него. Пристъпи и коленичи пред нея.
Тя се облегна назад.
Той сложи ръцете си, едната от плът, другата — синтетична, върху коленете й.
Тя избягваше погледа му, все така навела глава.
Той разтвори коленете й, наведе се между тях, после плъзна ръце по външната част на бедрата й и спря при дупето. Придърпа я към себе си.
— Трябва да… — започна тя.
— Трябва да дойдеш тук. — Вдигна я и я нагласи в скута си. Лицето му беше на сантиметри от нейното.
Накрая тя все пак го погледна в очите.
— Аз… съжалявам.
Той се наведе още по-близо.
— За какво? — Устните им леко се докоснаха.
— Трябваше да внимавам.
— Не помня да съм се оплакал.
— Но грешка като тази…
— Никога. — Той я целуна силно, не от гняв, а за да й вдъхне смелост. Прошепна, едва отделил устни от нейните: — Никога не го наричай грешка.
Тя най-сетне се отпусна, ръцете й се сплетоха зад врата му. Косата й миришеше на жасмин.
— Какво ще правим?
— Може и да не знам всичко, но този отговор определено го знам.
Монк я вдигна и я положи на меката постелка.
— О — прошепна тя.
Грей седеше в кафенето срещу малкия антикварен магазин. Оглеждаше сградата от другата страна на улицата.
На прозореца имаше надпис „Редки книги“. Книжарничката заемаше първия етаж на двуетажна къща с покрив от червени керемиди, близнак на съседите си, които се редяха плътно долепени по улицата. И също като другите в този не толкова богат квартал, плачеше за ремонт. Прозорците на втория етаж бяха заковани с дъски. Витрината на първия етаж беше обезопасена със стоманена спускаща се врата.
В момента затворена.
Докато чакаше магазинчето да отвори, Грей оглеждаше любопитно сградата и отпиваше от онова, което в Дания минаваше за горещ шоколад — толкова гъст, че май беше просто разтопен. Оглеждаше закованите прозорци, сякаш можеше да проникне с поглед през дъските. Макар сградата да не беше в добро състояние, европейският й чар не можеше да се отрече. Тавански прозорчета като очи на бухал, дебели греди, издадени от горния етаж, и стръмен покрив, сякаш винаги готов да се отърси от снеговете през дългата зима. Под прозорците имаше петна от сандъчета за цветя.