„Дебелее за сметка на другите.“
— Не може ли малко по-бързо? — подкани го пътничката му.
Доктор Марша Феърфилд беше биоложка от Кеймбридж, попрехвърлила средната възраст. Участваше в проекта „Операция Носорог“ и често я наричаха Майка Тереза на носорозите. Камиси обичаше да работи с нея. Може да беше просто заради пълната липса на снобарски преструвки, видна във всичко у нея — от избелялото й кафеникаво яке до прошарената й коса, пристегната на опашка на тила.
Или може би заради страстта, с която си вършеше работата. Като сега.
— Женската е умряла при раждането, но малкото може още да е живо. Но колко ще издържи? — Тя удари с юмрук по ръба на стъклото. — Не можем да загубим и двете животни.
Като отговорник за дивеча, Камиси я разбираше отлично. От 1970-а популацията на черни носорози в Африка беше намаляла с деветдесет и шест процента. Резерватът Хлухлуве-Умфолози се опитваше да поправи това, както го беше направил с белия носорог. Всъщност това беше основният консервационен проект на парка.
Всеки черен носорог беше важен.
— Ако не беше проследяващият имплант, изобщо нямаше да я открием — продължи доктор Феърфилд. — Засекли го от хеликоптер. Но ако е родила, няма как да открием малкото.
— Малкото няма ли да остане близо до майка си? — попита Камиси. Самият той го беше виждал с очите си. Преди две години бяха открили две малки лъвчета да се гушат до изстиналия корем на майка си, убита при незаконен спортен лов.
— Знаеш каква е съдбата на сирачетата. Трупът ще привлече хищници. И ако малкото още е наблизо, цялото в кръв от раждането…
Камиси кимна, натисна газта и подкара джипа по каменистия склон. Задницата поднасяше, но той не намали.
Теренът отпред се разчупи от дълбоки ждрела, нарязани с бълбукащи поточета. Тук растителността беше повече — смокини, наталски махагон, ниалови дървета. Това беше една от малкото „влажни“ зони в парка, а също и една от най-отдалечените, встрани от обичайните дивечови пътеки и туристически маршрути. Посетители се допускаха само със специално разрешение и при строги ограничения — само денем, без биваци за нощуване. Територията се простираше чак до западната граница на резервата.
Докато бавно спускаше джипа по нанадолнището, Камиси огледа хоризонта. На километър и половина дивечово заграждение разсичаше терена. Триметровата черна ограда отделяше парка от съседен частен резерват. Такива резервати често деляха граница с парка — предлагаха по-големи възможности за развлечение на по-заможните туристи.
Само че това не беше обикновен частен резерват.
Паркът Хлухлуве-Умфолози беше основан през 1895-а и бе най-старият резерват в цяла Африка. Частният резерват в съседство също беше най-старият от своя вид. Това парче земя дори предхождаше парка — бе фамилна собственост на една от най-влиятелните и стари династии в Южна Африка, клана Вааленберг, едно от първите бурски семейства, заселили се в страната още през седемнайсети век. Въпросният резерват беше голям, площта му надвишаваше една четвърт от площта на националния ловен парк. Говореше се, че гъмжал от диви животни. И не само петте големи — слонове, носорози, леопарди, лъвове и биволи — а също хищници и тревопасни от всякакъв вид. Нилски крокодили, хипопотами, гепарди, хиени, чакали, жирафи, зебри, куду, импала, въобще всякакви антилопи, глигани, павиани и така нататък. Говореше се, че без да подозира, резерватът Вааленберг приютил стадо рядък вид окапи много преди тези роднини на жирафа да бъдат официално открити като вид през 1901-ва.
Но пък слухове и приказки за Вааленбергския резерват имаше колкото щеш. До парка се стигаше само по въздух. Пътищата, водили някога до него, отдавна бяха погълнати от джунглата. Единствените посетители, допускани по изключение, бяха сред най-важните хора в световен мащаб. Говореше се, че Теди Рузвелт ловувал веднъж в резервата и дори организирал системата от национални паркове на САЩ по примера на Вааленбергския резерват.
Камиси би дал дясната си ръка да прекара един ден там.
Само че тази чест се падаше единствено на главния управител на Хлухлуве. Разходка из имението Вааленберг беше една от допълнителните облаги при поемането на този пост и дори тогава новоназначеният управител трябваше да подпише декларация за поверителност. Камиси се надяваше някой ден да бъде удостоен с тази чест.