— Зли духове?
— Показа ми къде се виждали светлините. В отдалечен район високо в планината, насечен от дълбоки ждрела и ледени водопади, чак до границата с Китай. Почти непроходим. Манастирът се намира на склон, който гледа към тази ничия земя.
— Значи манастирът е бил по-близо до светлините от селото?
Пейнтър кимна.
— За двадесет и четири часа всички овце умряха. Някои падаха като покосени. Други удряха главите си в скалите. Дойдох тук на следващия ден, повръщах, главата ми се пръскаше от болка. Лама Кемсар ми даде някакъв чай. Това е последното, което си спомням. — Отпи отново от манерката и въздъхна. — Това беше преди три дни. Събудих се в заключена стая. Наложи се да разбия вратата, за да изляза.
— Имал си късмет — каза тя и си взе манерката.
— В смисъл?
Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.
— Че не си бил в манастира по това време. Изглежда, близостта до светлините е правопропорционална на степента на пораженията. — Вдигна поглед нагоре, сякаш се опитваше да види през стените. — Може да е била някакъв вид радиация. Китайската граница е наблизо, така ли? Може да е било ядрен опит или нещо такова.
Пейнтър си беше задавал същите въпроси.
— Защо клатиш глава? — попита Лиза.
Пейнтър чак сега усети, че го прави. Вдигна длан към челото си.
Лиза се намръщи.
— Така и не каза ти какво правиш тук, господин Кроу.
— Викай ми Пейнтър. — И й се усмихна криво.
Тя не остана особено впечатлена.
Чудеше се колко може да й каже. При така стеклите се обстоятелства откровеността изглеждаше най-разумният избор. Доколкото можеше да бъде откровен, разбира се.
— Работя за правителството, за едно подразделение, наречено АИОП. Ние…
Тя го прекъсна с тръсване на глава, все така бе скръстила ръце пред гърдите си.
— Знам за АИОП. Американският военен отдел за проучвателна и развойна дейност. Работила съм по техен проект. Какъв интерес имат към случващото се тук?
— Ами, изглежда, Анг Гелу не се е обърнал за помощ само към теб. Преди седмица се свърза с нашата организация. С молба да разследваме слуховете за странни заболявания в този район. Аз тъкмо проучвах обстановката, за да преценя какви специалисти да включим в разследването — лекари, геолози, военен персонал, — когато се развилня бурята. Не бях планирал да се откъсна за толкова време от цивилизацията.
— Стигна ли до някакви заключения?
— От първоначалните ми разговори с местните ми хрумна, че може би маоистките бунтовници в района са се докопали до ядрени отпадъци и подготвят мръсна бомба или нещо подобно. Сетих се и за китайците, също като теб преди малко. Затова направих тестове за различни форми на радиация, докато чаках бурята да утихне. Не установих нищо необичайно.
Лиза го гледаше, сякаш наблюдаваше непознат вид бръмбар.
— Ако успеем да те закараме в някоя лаборатория — каза делово, — може и да получим един-два отговора.
Значи не го смяташе за бръмбар, а за морско свинче.
Ако не друго, поне се придвижваше нагоре по еволюционната стълбица.
— Най-напред трябва да оцелеем — каза Пейнтър, за да я върне към реалността.
Тя вдигна поглед към тавана. От известно време не се чуваха изстрели.
— Може да решат, че всички са мъртви. Ако просто останем тук…
Пейнтър се оттласна от балата и стана.
— Според твоето описание нападението е проведено методично. И е било планирано предварително. Със сигурност знаят за тези тунели и рано или късно ще ги проверят. Можем само да се надяваме, че ще изчакат пожарите да угаснат.
Лиза кимна.
— Да тръгваме тогава.
— Ще се измъкнем. Можем да го направим — увери я той. Подпря се с ръка на стената. — Можем да го направим — повтори, този път повече на себе си, отколкото на нея.
Тръгнаха.
След няколко крачки Пейнтър се почувства по-стабилен.
Добре.
Изходът вече трябваше да е близо.
Сякаш в потвърждение на това, откъм дъното на коридора долетя лек повей и раздвижи китките провесени от тавана билки. Пейнтър усети студа по лицето си. И замръзна. Включи се ловният му инстинкт — наполовина резултат от военното му обучение, наполовина кръвно наследство. Посегна зад себе си и стисна Лиза за лакътя в знак да мълчи.